Сергей Лукьяненко - Нескопоското

— Засега стига разговори — заповяда кралят. — Страхувам се еленското да не изстине, а виното — да изветрее… опитайте от розовото, то е от най-добрите ми лозя…

И кралската вечеря влезе в стадия, в който награди не се раздават, но затова пък блюдата се сменят често-често и позволяват на всички да се насладят на майсторството на придворните готвачи.

Трикс се хранеше с удоволствие, отдавна не му се беше случвало така вкусно да си хапне. Дори и у дома, на най-разкошните приеми, които родителите му устройваха, храната беше по-обикновена.

Но го тревожеше това, че нито Тиана, нито Лапад, сякаш не му обръщаха никакво внимание. Той не разбираше защо и това го караше да изпитва вина.

Но да разговаря през масата беше, разбира се, неудобно. И едва когато Маркел стана и всички тръгнаха да се разотиват, Трикс се усети, че има на разположение няколко минути за разговор.

Той се доближи до Тиана. Маркел и баща му се прегръщаха и кралят го наричаше „Любезни мой херцоже…“, всички останали също се въртяха около краля.

— Тиана, сърдиш ли ми се за нещо? — тихо попита той.

Тиана, на която дългата черна рокля седеше прекрасно, учудено го погледна.

— Ами… ти изобщо не ми говориш… — измърмори Трикс. — Дори не ме поглеждаш…

— Глупчо — тихо отвърна Тиана. — Намираме се в двореца, тук нещата са съвсем различни, тук никоя възпитана девойка не бива да се заглежда по симпатичните младежи…

Бузите на Трикс пламнаха.

— Заповядайте в Дилон, това е официална покана — каза Тиана и като се огледа бързо, млясна Трикс малко по-в дясно от горната устна.

Трикс се вкопа, а когато си върна способността да се движи, Тиана вече се отдалечаваше под ръка с нейно величество.

Щастлив и спокоен, Трикс взе да се оглежда за Лапад. Разбира се нямаше нужда вълшебникът да го целува, но някоя и друга добра дума щеше да върне доброто му настроение…

Но Лапад вече го нямаше, само край най-отдалечената врата се мерна празничната му мантия.

„Ще поговоря с него утре сутринта“ — помисли си Трикс секунда преди херцогинята да го стисне в прегръдките си, след което започна да го разпитва дали не й е простил и, ако не — защо бузите му са червени като домат.

Но на сутринта Лапад вече го нямаше в кралския замък. Довереният кралски магьосник се беше телепортирал в неизвестна посока.

В ясното зимно утро, една седмица преди края на годината, Трикс Соийе, единственият и пълноправен наследник на херцог Рат Соийе, подозрително оглеждаше своето отражение в огледалото.

С малко повече въображение тъмнокосото момче насреща, можеше да бъде наречено младеж. Но не можеше да мине за млад мъж.

Трикс се оплези на огледалото и се усмихна.

Ако си направеше труда да се замисли какво беше научил през последната половин година, той щеше да стигне до неочакван извод. Главното изобщо не беше това, че се беше научил да прави магии или да бели картофи, или да приготвя кафе за вълшебника. Главното беше в това, че беше разбрал — човек е такъв, какъвто е, а не какъвто изглежда. Това се отнасяше не само за вълшебниците и рицарите, за витамантите и слугите. Отнасяше се и за Трикс.

Да си признаем честно, че Трикс не се беше замислял много-много над това. Но гледаше все пак отражението си с усмивка и дори не се вторачваше дали беше поникнал над горната му устна черен мъх.

Е, почти…

Подсвирквайки си някакъв мотив (съдбата беше пощадила дворцовите музиканти и никой от тях не попадна на пътя на свирукащия Трикс), наследникът на херцога слезе до първия етаж на замъка. Малобройните прислужници и лакеи, които го срещаха по пътя, ниско му се покланяха и се стараеха час по-скоро да изчезнат. Повечето от предишната прислуга херцогът, след щателно обследване, беше изгонил и беше наел нови — яки селски девици, които се справяха добре с лопатите и греблата, но които се вцепеняваха при вида на тънките порцеланови сервизи и здрави селски момчета, които носеха важно ливреите си, но никак не можеха да запомнят как трябва да се покланят и защо не е вежливо да казват: „А?“, когато нещо не им е ясно.

Но Трикс, както и баща му, смятаха, че това е временно неудобство. За сметка на това пък беше ясно, че ако се случи нещо неприятно, тези недодялани лакеи ще защитят благодетеля си, а няма да се разбягат и да се предадат на нашествениците.

Ако се съдеше по суетнята около вратите в тронната зала, баща му вече трябва да беше там. Но Трикс тръгна в друга посока, към коридорчето, което водеше към мазето на замъка. Стражите, които дежуреха, пропуснаха наследника без нито един въпрос, изпънати в стойка „мирно“, докато Трикс си избираше придирчиво факла и я разпалваше в камината.