Сергей Лукьяненко - Неспокойкото

— Слушай, Елин — на дневна светлина Трикс най-сетне беше успял внимателно да огледа дракона. — Ти само два крака ли имаш?

— А колко трябва да имам? — възмути се драконът. — Две лапи, две крила. Стигат ми!

Той протегна крило напред и ловко зачопли между зъбите си с ноктите, които стърчаха от сгъвката на крилото… при човек това място би отговаряло на лакът.

— Обикновено рисуват драконите с крила и четири крака — поясни Трикс.

— А при нас обикновено рисуват хората в доспехи и с огромни мечове — Елин поклати крила. — Ако имах четири крака и крила, щях да съм с шест крайника. И щях да съм насекомо. Как мислиш, приличам ли ти на муха?

— Какво говориш, изобщо не приличаш! — запротестира Трикс.

— Два крака и две крила са напълно достатъчни — тъжно отсече Елин.

От гледна точка на Трикс драконът, седящ на двете си лапи, най-много от всичко наподобяваше на гигантско оранжево пиле. Но той благоразумно не го каза на глас.

— Драконите магически създания ли са?

— Най-магическите! — увери го Елин.

Под мантията на Трикс нещо се размърда и Аннет изхвърча навън:

— Лъжа! Изобщо не сте магически!

Драконът присви очи, опитвайки се да разгледа Аннет. После съчувствено каза:

— Какво е това? Някакъв паразит, който живее по теб?

От възмущение Аннет загуби дар слово и се разтрепери във въздуха, разпръсквайки цветен прашец около себе си.

— Това е фея! — застъпи се за нея Трикс. — Това е моята фея… моят фамилиар. Тя е вълшебна и много могъща!

— Наистина си велик магьосник, ако и да си още ученик — промърмори драконът. — Ей, фея, не исках да те обидя! Ние, магическите същества…

— Аз съм магическа! — изкрещя Аннет. — И минотаврите, грифоните, мантикорите, еднорозите. А вие, драконите, сте най-обикновени, като хората, елфите и гномите!

— Защо? — изненада се драконът.

— Защото при магическите създания умението да правят магии е вродено! А вие го учите! Вие просто живеете много дълго, затова и умеете много!

— Не знаех — смути се Елин. — Винаги съм мислил…

— Всички магически същества знаят! — продължи да се гневи феята. — Затова и не ви обичаме вас, драконите! Вие сте най-обикновени, фукльовци такива.

— Аннет, ще се простудиш — Трикс хвана с два пръста за колана разярената фея и я скри под дрехите си. — Елин, да отлитаме.

— Можеше да ме предупредиш, че не тръгваш сам… — промърмори драконът. Изглеждаше много объркан.

През целия ден летяха над предпланини. Прелетяха много високо над владенията на барон Исмунд — хората отдолу ги забелязаха и започнаха възторжено да тичат напред-назад, пускайки в небето стрели и фойерверки. Очевидно се радваха. Спуснаха се да хапнат на склона на планината, до някакво стадо. Овчарят беше изчезнал някъде, така че нямаше как да купят овце, наложи се да вземат няколко просто така.

— Тук живеят много гостоприемни хора — успокои го драконът. — Никога не спорят, ако вземеш чужда овца…

Аннет трябваше да се задоволи с цветния прашец на дивите еделвайси, които растяха на планинския склон.

Нощта също прекараха в полет — Елин обясни, че драконите могат да спят и да летят, без да се отклоняват от курса. А на сутринта вече бяха близо до границата със Самаршан и кацнаха на високопланинско плато покрай една от граничните крепости. През нощта беше студено, но щом слънцето изгря, бързо се затопли. На зелената ливада разтвориха чашки бледи диви цветя и ободрената Аннет се отправи да закуси. Елин с въздишка съобщи, че те самите ще трябва да погладуват — по тези места нямало какво да се ловува.

Трикс, който вече съвсем свикна и спря да обръща внимание на размерите и плашещите зъби на дракона, се протегна на тревата и като гледаше към ясното синьо небе, попита:

— Елин, какво толкова се е случило при вас? Защо реши да се обърнеш за помощ към магьосник?

— Ние, драконите на Самаршан, сме в голяма опасност — уклончиво отвърна Елин.

— Е, това го разбрах. Но за какво точно става дума?

— Чувал ли си нещо за Прозрачния бог?

— Да, малко. Той е нещо като вожд на някакво племе, нали?

Драконът се засмя.

— Вожд на някакво племе? Да, преди година беше точно така. Всъщност дори преди половин година. А сега е на косъм да стане Велик везир при султан Абнувас.

— И какво от това?

Драконът въздъхна:

— Виждам, че макар и могъщ магьосник, от тънкостите на политиката не си твърде изкушен. Султан Абнувас не решава нищо в Дахриан. Всичко зависи от Великия везир. В продължение на много години това беше Аблухай, учил в университета на град Джарум, човек мирен и обичащ радостите на живота. При него и в Самаршан беше по-спокойно, и с вашето кралство отношенията бяха мирни, дори и с Кристалните острови търговията процъфтяваше. Но откакто вождът на номадско племе Алхазаб, да не скверня устата си с неговото име, се обяви за Прозрачен бог — всичко се промени! Вече цял Самаршан, от планината Амалай до солените блата Арокко, от морето Кьорт до пустинята Инкуш, се кланя на Алхазаб, само в Дахриан мирът и покоят все още са се съхранили. Но това няма да е за дълго. След по-малко от месец вождовете на племената ще се съберат в Дахриан и ще обявят Алхазаб за новия Велик везир. А първото нещо, което ще направи той, е да обяви война на вашето кралство!