Кристи Голден - Възходът на Ордата

Пред самия Портал стоеше едно дренайско дете. Откъде го бяха намерили? Дуротан с месеци не беше зървал дренаи, както и всички останали. Сигурно е бил голям късмет да открият дренаи, още повече дете.

Те бяха в челните редици до клановете Тъндърлорд и Драгънмоу. Порталът беше завършен и изглеждаше едновременно красив и ужасяващ. От двете му страни имаше изобразени закачулени фигури, чиито очи светеха червени, което можеше да се дължи или на някаква магия, или на хитра технология. Около върха се извиваше гравирано змиеподобно същество със зинала паст, разкриваща остри зъби. То протягаше остри нокти като на гущер, а по дългия си врат и надолу към гърба бе покрито с шипове. Дуротан не беше виждал нищо подобно и за миг се зачуди откъде се бе появил този образ в съзнанието на зидарите. Дали не е било в някой кошмар? Той се намръщи. Във всеки случай конструкцията изглеждаше страховита.

Но Дуротан не обърна толкова голямо внимание на усилията, които бяха положени за нея. Очите му бяха приковани върху малкото дренаи. То изглеждаше толкова дребно на фона на огромната арка — малко, слабо и пребито. Стоеше вторачено в морето от орки, които ревяха срещу него, и явно вече не само не усещаше ужас, не усещаше нищо.

— Какво ли ще правят с него? — зачуди се Драка на глас.

Дуротан поклати глава.

— Опасявам се за най-лошото.

Тя се вторачи в него.

— Видях как се избиват деца по време на битка — каза тя. — Всички бяха заслепени от жажда за кръв… Не ги оправдавам, но поне видях как се случва. Сега обаче не могат да принесат в жертва това дете!

— Надявам се да си права — каза Дуротан, макар че не виждаше друга причина за присъствието на детето тук.

Но ако наистина това бе целта, той нямаше да стои безучастно. Не искаше да рискува да навреди на клана си и се молеше да греши. Уорлоците започнаха да напяват нещо и за изненада на Дуротан, точно пред очите им се появи Гул’дан. Ордата зашушука и Гул’дан се усмихна благо.

— Днес е славен ден за орките! — провикна се той. — Всички видяхте, че се строи Портал, съзерцавахте майсторската работа и как се издига като паметник на величието на Ордата. Сега ще ви разкрия виденията, които получих.

Той посочи към отвора.

— В един много далечен свят, наречен Азерот, имам съюзник. Той ни предлага земята си. Тя е зелена и тучна, изобилна на чиста вода и тлъсти същества за ловуване. Най-хубавото е, че ще можем да продължим да се радваме на кръвопролития. Една раса на човеци, която е враг на нашия съюзник, ще се опита да ни спре да завладеем земята им. Ще ги унищожим! Тъмната им кръв ще потече по мечовете ни. Както унищожихме дренаите, така ще заличим и човеците!

Избухнаха радостни възгласи. Невярваща, Драка поклати глава.

— Как може още да се чувстват така? Не могат ли да видят, че онази земя ще пострада също като нашата, ако продължаваме по този начин?

Дуротан кимна одобрително.

— Но в същото време нямаме избор. Нуждаем се от храна и вода. Трябва да преминем през портала.

Драка въздъхна, тя осъзнаваше логиката, но не я одобряваше.

— В този момент съюзникът ни задейства отварянето на портала от неговата страна. Сега ще започнем и ние.

Той направи знак към малкия дренайски пленник.

— Кръвта е чист дар за този, който ни дава огромните сили. А кръвта на дете е още по-чиста. С помощта на живителната течност на врага ни ще отворим Портала и ще пристъпим в един нов прекрасен свят — ще отворим нова страница от историята на Ордата!

Той се приближи към вързаното дете, което го погледна с празни очи. Гул’дан вдигна инкрустираната със скъпоценни камъни кама, която проблесна на слънцето.

— Неее!

Думата се откъсна от устните на Дуротан. Всички се вторачиха в него. Той се втурна напред. Ако това ново начинание започнеше с кръвта на невинно дете, нищо добро нямаше да излезе. Той не успя да направи и три крачки, когато бе хванат и проснат върху опечената от слънцето земя. В същия миг чу бойния вик на Драка и удрянето на метал в метал, когато се спусна напред. Настана хаос. Той се опитваше да се изправи на крака и видя свитата фигура на детето. Синя кръв се стичаше от прерязаното му гърло.

— Гул’дан, какво ни причини! — изкрещя Дуротан, но протестът му бе заглушен от рева на побеснялата тълпа орки.

Воините от клана Фростулф се бяха втурнали да защитят вожда си и бойните им викове бяха оглушителни. Дуротан остана без дъх от удара на нападателя си, от който и клан де беше, който, поднови битката. Дуротан се опита да се защити, вдигна секирата си и замахна. Другият се измъкна по-бързо, отколкото Дуротан очакваше, засили се отново срещу него и…