Кристи Голден - Възходът на Ордата

Сега той се запъти към тях. В един котел беше запалил малък огън и изчакваше дървото да изгори до жив въглен. С тихо напяване Гул’дан хвърли изсушените листа в огъня и едва не се задави от аромата, който изпълни въздуха. После отиде до леглото си, където обичаше да си представя, че е спял омразният Велън, и бързо заспа.

Откакто Кил’джейден си отиде, Гул’дан отново можеше да сънува. И макар видението му да го отвеждаше в някакво странно тъмно място, той знаеше, че е истинско. Той виждаше слабо наподобяващо орк същество, облечено в дълга мантия, а качулка скриваше лицето му. То беше слабо, дори по-слабо от женски орк, но някак си Гул’дан моментално усети, че е мъж. В очите на Гул’дан изглеждаше слаб, но силата, която излъчваше странникът, го поразяваше. Гул’дан потръпна. Когато странникът проговори в съзнанието му, гласът бе мъжки, странно приятен и особено завладяващ.

— Чувстваш се изгубен и сам — каза странникът.

Гул’дан кимна, едновременно предпазлив и развълнуван.

— Кил’джейден ти обеща власт… сила… божественост. Неща, които светът ти не е виждал — продължи благият глас от устата, която оставаше скрита под качулката на мантията.

Думите галеха Гул’дан, успокояваха го и в същото време го плашеха. Но той почувства по-скоро гняв, отколкото страх, когато отвърна:

— Той ме изостави — каза Гул’дан. — Принуди ни да разрушим света си и после ни остави да умрем заедно с него. Ако идваш от негово име…

— Не, не — успокои го странникът с особено завладяващ глас. — Изпраща ме някой още по-могъщ — очите му проблеснаха в сянката на качулката. — Изпраща ме… господарят му.

Гул’дан настръхна.

— Неговият… господар?

Тогава в съзнанието му нахлуха образи — образите на Кил’джейден, Велън и Аркемонд — такива, каквито са били много отдавна. Той видя как съществата, наречени ередари, се трансформират в чудовища и демони и, макар че не можа да види, почувства огромното присъствие зад всичко това.

— Саргерас!

Гул’дан все още не можеше да различи лицето на странника, но знаеше, че се усмихва.

— Да. Този, който властва над всичко. Този, на когото всички служим. Скоро ще разбереш, Гул’дан, че унищожението и забравата са красиви и чисти неща. Това е посоката, в която всичко трябва да върви. Може да се възпротивиш и да бъдеш унищожен, но може и да се присъединиш и да бъдеш възнаграден.

Внимателно и все още притеснен от тази закачулена фигура и сладките й като мед думи, Гул’дан попита:

— Какво се иска от мен?

— Хората ти умират — отсече фигурата. — В този свят не остана нищо за унищожаване. Вече не е останало нищо, с което да оцелеете. Трябва да отидете на друго място. Място, в което има изобилие от храна и вода и плячка, която си струва да бъде избивана. Сега орките са гладни за кръв повече, отколкото за храна. Дай им кръвта, която жадуват.

Гул’дан присви очи.

— Това звучи като награда, а не като задача — каза той.

— То е и двете… Но това не е единствената награда, която предлага господарят ми. Ти управляваш Съвета в сянка и си вкусил властта. Ти си най-великият уорлок сред хората си и знаеш как те изпълва това. Представи си, че можеш да бъдеш… бог.

Гул’дан потръпна. Това му беше обещано и преди, но някак си знаеше, че Саргерас е много по-способен да изпълни такова грандиозно обещание. Той си представи как протяга ръка и разтърсва земята и как стиска юмрук и спира нечие сърце. Представи си погледите на хиляди души, обърнати към него, а гласовете им пресипват да викат името му. Представи си вкусове и чувства, които не бе преживявал и устата му се напълни със слюнка.

— Имаме общ враг — продължи странникът. — Аз ще се погрижа да бъде елиминиран. Ти ще се погрижиш хората ти да утолят жаждата си за кръв.

И сега Гул’дан вече успя да долови, макар и слабо, чертите на съществото, бледата му кожа и тънките му устни, заобиколени от черна брада и изкривени в усмивка.

— От това сътрудничество ще имаме взаимна изгода.

— Така е — въздъхна Гул’дан.

Той осъзна, че се приближава към странника, сякаш нещо го притегля към него, но спря и добави:

— Но не мога да повярвам, че искаш от мен само това.

Странникът въздъхна.

— Саргерас ще ти даде всичко това и повече. Само че… той е затворен. Има нужда от помощ да се освободи. Тялото му е затворено в древна гробница, изгубена под мътен океан от мрак. Той жадува за свободата си и за силата, която някога е владеел, както орките жадуват за кръв, а ти — за власт. Доведи орките в този изобилен, неопорочен нов свят. Дай им свежа плът, в която да забиват секирите си. Избийте жителите на този свят, укрепи хората си и с тази огромна зелена вълна от воини ме последвай, за да освободим господаря си. Неговата благодарност…