Кристи Голден - Възходът на Ордата

— Днес ще се бия — каза Оргрим, сменяйки темата. — Ще дойдеш ли?

— Знам, че не го правиш за слава, а за клана си — отвърна Дуротан. — Биеш се, за да им спечелиш храна и вода. Но аз няма да покажа лицето си на тези… прояви. Орките не трябва да се бият с орки. Дори и на ритуални боеве.

Оргрим въздъхна.

— Не си се променил, Дуротан. Винаги те е било страх да не те победя.

В гласа му се долови лека шега. Дуротан се обърна и за пръв път от много време, цели месеци, искрено се усмихна.

Дойде денят.

Цяла нощ, докато кръг от уорлоци пазеха да не би някой любопитен минувач да види тъмния ритуал, няколко каменоделци се трудеха усърдно да довършат последния печат върху основата на портала. След като бяха готови, избърсаха потта от челата си и се спогледаха с усмивка, доволни от работата си. И малко след това бяха убити. Печатът щеше да се зареди с кръвта на тези, които са го създали. Така Медив беше инструктирал Гул’дан. Вещерът нямаше причина да се съмнява в мъдростта на новия си съюзник. Но злощастните зидари нямаше да са единствените, които щяха да умрат тук.

Зората беше огнена, пурпурна и оранжева, а въздухът бе тежък и спарен. През последните няколко дни, докато довършваха портала, бяха свършени и някои други задачи. Бойните машини, които разрушиха Шатрат преди няколко месеца, сега отново се пускаха в движение, за да бъдат поправени, смазани и тествани. Занемарените брони бяха излъскани, мечовете — наточени, а неравностите по нагръдниците и шлемовете — изчукани и изгладени. Великата оркска армия, която покоси дренаите, беше възобновена.

На някои кланове им беше заповядано да останат. Гул’дан твърде много се постара да убеди вождовете на Шатърд Хенд, Шадоумуун, Тъндърлорд, Блийдинг Халоу и Лафинг Скъл, че ще бъдат нужни тук. Гром и кланът Уорсонг бяха особено трудно убедени. За миг, докато вождът беснееше, Гул’дан се зачуди дали беше постъпил правилно, позволявайки на Хелскрийм да пие демонична кръв. Той твърде често губеше контрол върху емоциите си. И макар Гул’дан да ласкаеше Гром, че ще бъде особено ценен и нужен като остане тук, именно неконтролируемият и непредсказуем характер на орка бе причината той да бъде изоставен. Гул’дан не можеше да рискува Гром да се увлече от някоя от безумните си идеи и да наруши заповедите. Медив изобщо нямаше да остане доволен от подобно нещо.

Блекхенд беше заповядал цялата Орда да се събере в Цитадела Хелфайър. През последните няколко дни малцината, които се бяха завърнали в потомствените си земи, между които и Фростулф, се бяха промъкнали и вдигнали лагери там. Бяха изпълнили заповедта да се въоръжат за битка, въпреки че единици осъзнаваха какво точно се случва.

Всички се събраха, клан до клан. Всеки клан носеше традиционните си цветове под формата на ленти или колани върху бронята си, и в този горещ ветровит ден знамената им се развяваха гордо.

Гул’дан и Нер’зул наблюдаваха събирането. Гул’дан се обърна към някогашния си учител.

— Ти и кланът ти ще останете — каза кратко и ясно той.

Нер’зул кимна, почти смирено.

— Така и подозирах.

Напоследък той не говореше много, което изобщо не тревожеше Гул’дан. Той подозираше, че старият орк ще се опита да му отнеме властта, след като Кил’джейден ги изостави, но явно Нер’зул бе твърде сломен да опита дори това. Гул’дан с презрение си спомняше времето не много отдавна, когато се възхищаваше и завиждаше на Нер’зул. Колко глупав е бил само. Но беше израснал и се беше поучил дори от горчивината и предателството. И все пак имаше моменти, когато като че ли долавяше някакъв блясък в очите на Нер’зул, нещо като това, което забеляза и сега. Той изгледа остро стария орк, но реши, че е от светлината. После отново насочи вниманието си към събиращите се кланове и се усмихна.

Макар идеите му да надхвърляха простото кръвопролитие, той не можа да сдържи вълнението си от гледката. Те изглеждаха величествени! Изгарящото слънце се отразяваше в броните им, знамената им се развяваха на вятъра, а зелените им лица светеха от радост. Всичко беше така, както обещаваше Медив и това можеше да е повратната точка за величието им.

Зазвучаха барабани. Дълбокият първобитен звук разтърси земята, премина през камъните и достигна костите на воините. Много от тях отметнаха глави и изреваха, подемайки своя марш и влизайки естествено в стъпка, отново като единен народ. Гул’дан не бързаше. Щом се съберат пред Портала, всички ще се транспортират наведнъж от магията на друг уорлок. Той можеше да се наслади на парада на армията, която маршируваше по широкия, павиран път към Портала.