Кристи Голден - Възходът на Ордата

Отново се появи хитра усмивка, проблеснаха и бели зъби. И отново се появи усещането за сила, която странникът контролираше само с волята си.

— Е, това вероятно е отвъд дори твоето въображение, Гул’дан.

Оркът се замисли. През това време образът на странника избледня и се промени. Гул’дан ахна, осъзнавайки, че се намира насред красива поляна, а вятърът разрошва сплетената му коса. Зверове, каквито не беше виждал, пасяха до насита. На хоризонта се издигаха мощни дървета. Странни същества, подобни на орките, но с розова кожа и слаби като странника, обработваха полята и отглеждаха добитък. Идеално.

Образът отново се смени. Изведнъж Гул’дан се оказа под вода, потъваше надолу, но дробовете му не изгаряха от нужда за кислород, въпреки дълбочината. Завихрени в течението, прикрити, но не изцяло, се полюляваха колони и една плоча, по която имаше странни надписи, поизтрити от времето и непрестанните нежни ласки на водата. Гул’дан потръпна, осъзнавайки, че това е мястото, където е затворен Саргерас. „Освободи го от този затвор и тогава… тогава…“

Звучеше като добър съюз. Всичко беше по-хубаво от оставането в този свят, където ги чакаше единствено бавна смърт. Красива, плодородна земя, готова да бъде щурмувана — това само по себе си беше достатъчно за сделка. А щеше да има още толкова много… Той вдигна захласнати очи към странника.

— Кажи ми какво да направя.

Гул’дан се събуди проснат на пода. До него върху студения камък лежеше парче пергамент, изписано с неговия почерк. Той бързо го прегледа. Портал. Азерот. Човеци. Медив.

Гул’дан се усмихна.

Орките от Съвета в сянка бяха изнервени, почти се бяха поболели от притеснение като Гул’дан, когато Кил’джейден ги изостави. Но сега имаха цел. Той свика Съвета и сподели с тях думите на мистериозния странник, който се наричаше Медив. Той им разказа за плодородните поля, чистата вода и здравите животни с лъскава козина. Разказа им дори с по-голяма радост за съществата, наречени човеци, борбата с които щяла да бъде предизвикателство, но които несъмнено щели да паднат под ударите на по-мощната Орда.

— Вода, храна, убийства. И власт за тези, които се съгласят да ги получат — съблазнително каза Гул’дан, почти мъркайки.

Беше ги преценил точно. Очите им, някои червени, други все още кафяви и строги, бяха фокусирани върху него и в тях той видя надежда… и алчност…

Работата започна.

Първо трябваше да пренасочват вниманието на гладуващата Орда. Гул’дан добре съзнаваше, че с намаляването на храната и изгарящата жажда за насилие, която вече нямаше отдушник, орките щяха да се обърнат едни срещу други. Той и Блекхенд изпратиха укази до всички кланове за определяне на най-добрите им воини, които да участват самостоятелно или в малки групи в организирани публични боеве. Победителите в битките щяха да получат от победения клан храна, както и чиста вода и слава. Въодушевени за нещо, каквото и да е то, което да смекчи болката от двойния им глад — за храна и за кръв, орките радушно посрещнаха предложението и Гул’дан остана доволен. Медив искаше армия, която да атакува човеците. Това нямаше да стане, ако воините се избиеха помежду си преди нападението.

Дуротан продължаваше да им създава грижи. Вождът на клана Фростулф, явно окуражен от факта, че Гул’дан не го уби в нощта на атаката на Шатрат, беше започнал да се изказва все по-открито. Той обяви организираните боеве за унизителни. Призова да се потърси начин да се излекува земята и намекваше за вината на уорлоците. С други думи, той танцуваше възможно най-близо до границата и понякога дори я пресичаше. И както винаги, някои го слушаха.