Кристи Голден - Възходът на Ордата

— Тук съм, както обещах. Подготви се да изоставиш този свят, Пророк Велън.

Велън вдигна нагоре ръцете си, почти както дете се присяга към любящия си родител, за да бъде вдигнато в нежна прегръдка. Сферата над него запулсира и после самият Велън усети как нещо го повдига нагоре във въздуха. Той се понесе в небето и видя, че другарите му също се насочват към… кораба? Велън реши, че е кораб, макар че вибрираше като нещо живо, което все още не можеше да проумее. Насред тихата си радост Велън дочу крясъците и виковете на ман’арите, които бяха лишени от плячка.

Основата на кораба се отвори и след няколко секунди Велън се озова върху нещо твърдо. Той коленичи на пода, ако изобщо можеше да се нарече така, и се загледа към хората си, които също се придвижваха към това безопасно място. Когато и последният от тях се качи, Велън очакваше вратата да се затвори и корабът — корабът, направен от метал, който не беше метал, и плът, която не беше плът, и нещото, което той подозираше, че бе самата същност на К’уру — да отлети. Вместо това той отново чу шепот в съзнанието си.

— Кристалите — това, което беше едно, сега е седем. Прибери ги, защото ще са ти нужни.

Велън се надвеси над изхода и протегна ръце. С невъобразима скорост седемте кристала се стрелнаха към него и се удариха в дланта му толкова силно, че той изпъшка. Той ги събра, пренебрегвайки невероятната топлина, която излъчват, и пристъпи назад. Моментално вратата изчезна, без да оставя следа от съществуването си. Велън стискаше седемте кристала и съзнанието му се простря толкова надалеч, като че още малко, и щеше да достигне границата с лудостта. За един безкраен миг той увисна между надеждата и отчаянието. Успяха ли? Избягаха ли?

От позицията си начело на армията Кил’джейден имаше идеална гледка към планината, която робите му бързо покриха. За един славен миг той вкуси победата — бе почти толкова сладка, колкото глада, който Саргерас насади в съзнанието му. Талгат беше свършил добра работа. Беше само чист късмет, че Велън държеше кристала в мига на нападението. Ако не беше в ръцете му, сега тялото му щеше да лежи на земята, разкъсано на множество парчета.

Но Велън все пак държеше ата’малския кристал и все пак беше предупреден. Нещо се случи — някакви странни светлини се появиха и защитиха отстъпника и нещо дойде да го отведе. Сега Кил’джейден гледаше как странният кораб проблясва и… изчезва.

— Той избяга! Проклет да е, проклет! Велън избяга!

Ман’арите, чиято радост изпълваше Кил’джейден само допреди няколко секунди, сега стояха смаяни и разочаровани. Той докосна съзнанието на всеки един от тях, никой не знаеше нищо. Какво бе това, което дойде да отскубне Велън от ръцете на Кил’джейден? Кил’джейден изведнъж потръпна от страх. Господарят му нямаше да остане доволен от този развой на събитията.

— Сега какво? — попита Аркемонд.

Кил’джейден се обърна към съюзника си.

— Ще ги открием — изръмжа той. — Ще ги открием и ще ги унищожим. Дори да ни отнеме хиляда години.