Кристи Голден - Възходът на Ордата

И все пак, все пак…

Велън се запъти към храма, където често ходеше, когато нещо го тревожи. Тази нощ там имаше и други. Те седяха в кръг около единствената колона в стаята, на която бе поставен безценният ата’малски 3 3 ата’малски — ata’mal (англ.). — Б.пр. кристал.

Това бе толкова древен артефакт, че никой ередар не познаваше произхода му по-добре от своя собствен. Според легендите това беше дар, който бяха получили много отдавна. Кристалът им позволяваше да разгърнат както умствените си способности, така и познанието си за тайните на вселената. Навремето е бил използван за лечение, за заклинания и, както Велън се надяваше да го използва тази нощ — за видения. Той почтително пристъпи напред и докосна триъгълния кристал. Топлината му, наподобяваща тази на дребно животинче, сгушено в ръката му, го успокои. Той вдиша дълбоко, позволявайки познатата сила да проникне в него, после свали ръката си и се върна на мястото си в кръга.

Велън затвори очи. И отвори всяка частица от съществото си, която притежаваше възприятие — тялото, духа, магическата интуиция. Отначало това, което видя, само потвърди обещанието на Саргерас. Той видя себе си до Аркемонд и Кил’джейден. Тримата бяха господари не само на собствения си благороден и горд народ, но и на безброй други светове. Около тях проблясваше сила — сила, която Велън знаеше, че ще бъде опияняваща като всяка глътка алкохол, която би отпил. Техни бяха бляскави градове, а гражданите им се подчиняваха на тримата си господари с радостни възгласи на преклонение и вярност. Очакваше ги технология, за каквато Велън не можеше дори да мечтае. За него се превеждаха томове, изписани на странни езици, които му разкриваха неподозирана досега магия. Всичко изглеждаше толкова величествено, че сърцето му се изпълни с радост.

Той се обърна към Кил’джейден и видя как старият му другар му се усмихва. Аркемонд постави приятелски ръка върху рамото му. После Велън сведе поглед към себе си. И извика от ужас.

Тялото му беше гигантско, изменено и изкривено. Гладката му синя кожа сега бе черна, кафява и загрубяла, като че някога величествено дърво е било обезформено заради някаква болест. От тялото му наистина се излъчваше светлина, но не онази чиста светлина на мощната благодатна енергия. Тази беше противна и зелена. Той нервно се обърна да огледа другарите си — другите двама водачи на ередарите. Те също бяха променени. Те също не бяха запазили нищо от същността си, а се бяха превърнали в нещо друго — ман’ари .

Тази дума, която за ередарите означаваше нещо ужасно лошо, нещо изкривено, неестествено и осквернено, се заби в съзнанието на Велън като остър меч. Той отново изкрещя и коленете му се подвиха. Отмести поглед от изтерзаното си тяло и потърси онзи мир и благополучието и познанието, които Саргерас беше обещал. Но откри единствено зверства. Там, където преди стояха ликуващи тълпи, сега се виждаха само осакатени трупове или тела, които подобно на неговото, на Кил’джейден, на Аркемонд, бяха превърнати в чудовища. Сред мъртвите и осакатените подрипваха същества, които Велън не беше виждал досега. Странни кучета, от чиито гърбове излизаха някакви пипала. Дребни, изкривени фигури, които танцуват и подскачат и се наслаждават на поголовната сеч. Измамно красиви същества с разперени криле, които гордо и доволно наблюдават резултата. Там, където раздвоените им копита докосваха земята, тя умираше. Не само тревата, но самата почва. Всичко, което раждаше живот, биваше изтръгнато и заличено.

Значи това е планирал Саргерас за ередарите. Това бе „подобрението“, за което толкова пламенно говореше. Ако хората на Велън се съюзят със Саргерас, ще се превърнат в такива чудовища… в тези ман’ари. И по някакъв начин Велън осъзна, че това, което видя, не бе просто единичен случай. Това не беше просто един поразен свят. Дори не бяха дузина такива, стотици или хиляди.

Ако той се съгласи да подкрепи Саргерас, всичко щеше да бъде унищожено. Този легион от ман’ари щеше да продължава напред с помощта на Кил’джейден и Аркемонд… и Велън…

Дано всичко добро и чисто да му е на помощ… Те нямаше да спрат, докато всичко живо не се прочисти и почерни като онази частица земя, която Велън зърна през замъгления си поглед. Луд ли беше този Саргерас? Или по-лошо — съзнателно ли жадуваше за подобно нещо? Кръв и течен огън заля всичко, обля и него. Изпръска го и го изгори и той падна на земята и зарида.