Кристи Голден - Възходът на Ордата

Съвсем наскоро Велън бе взел ата’малския кристал от мястото му. През последните няколко дни се бе постарал да изработи негово копие, за да не се вдигне шум около евентуалното му изчезване. Той много внимателно го беше изсякъл от обикновен скален кристал, към който добави и магия за блясък. Само че копието нямаше излъчване. Ако някой го докоснеше с пръсти, веднага щеше да открие измамата.

Сега истинският ата’малски кристал бе близо до сърцето му, а той гледаше как хората му изкачват планината, забивайки стабилно копитата на силните си крака. Много от тях вече бяха дошли и го наблюдаваха с очакване, а въпросът им личеше по-ясно в очите им, отколкото по устните им. Как, чудеха се те, щяха да избягат?

Как ли наистина, мислеше си Велън. За момент той се отчая, но после си спомни за съществото от светлина, което бе свързало мислите си с неговите. Те ще дойдат. Той бе сигурен в това. Всеки следващ миг увеличаваше вероятността да бъдат разкрити. А толкова много още не бяха дошли, включително Талгат.

Ресталаан, друг стар и доверен другар, се усмихна на Велън.

— Скоро ще са тук — каза той, за да го успокои.

Велън кимна. Беше почти сигурно, че Ресталаан е прав. По нищо не личеше някогашните му другари и вече врагове — Кил’джейден и Аркемонд — да са разбрали за нечувано дръзкия му план. Те бяха твърде увлечени в очакването на новите си сили.

И все пак, все пак…

Същият дълбок инстинкт, който не му позволи да се довери на Саргерас, сега отново не му даваше мира. Нещо не беше наред. Той осъзна, че е забързал крачка.

И ето че се появиха. Талгат и още няколко души тъкмо привършиха едно изкачване и радостно му помахаха с ръка, а Велън въздъхна от облекчение. Той се спусна надолу, за да ги посрещне, когато кристалът изпрати мощен енергиен сигнал към тялото му. Сините му пръсти се свиха около скъпоценния камък, а съзнанието му се отвори, за да приеме предупреждението му. Коленете на Велън се подкосиха от вонята, която завладя съзнанието му.

Саргерас беше започнал делото си. Беше започнал създаването на ужасния си легион. Вече поробваше ередари, които бяха достатъчно глупави или наивни, за да се доверят на Кил’джейден и Аркемонд, и ги превръщаше в ман’арите от видението на Велън. Имаше хиляди ман’ари с всевъзможни физически форми и способности и те се намираха точно отвъд сетивния му обсег. Бяха прикрити по някакъв начин. Ако не държеше ата’малския кристал, той никога нямаше да ги усети, преди да е станало късно, прекалено късно.

А може би вече бе твърде късно.

Велън обърна шокирания си поглед към Талгат, осъзнавайки изведнъж, че покварата се излъчваше както от самия него, така и от множеството — Легиона — чудовища, които се спотайваха от погледа му. От дълбините на отчаяната му душа се изтръгна молитва, която трепна в съзнанието му.

— К’уру! Помогни ни!

Ман’арите вече бяха започнали да изкачват планината, след като бяха усетили, че са разкрити, и наближаваха като гладни хищници към плячката си. Но Велън знаеше, че би предпочел смъртта пред това, което опорочените ередари щяха да причинят на него и последователите му. Осъзнавайки безизходното си положение, Велън сграбчи кристала и го насочи към небето.

Сякаш самите небеса се отвориха от лъч чиста бяла светлина. Лъчът се насочи право към кристалната призма и пред смаяните очи на Велън, разцепи бялата светлина на седем отделни лъчи в различни цветове. Велън почувства пронизваща болка в мига, когато кристалът се разтроши. Острите му ръбове порязаха пръстите му. Той изохка и инстинктивно пусна счупения кристал, гледайки как частиците му се понасят във въздуха и се превръщат в идеални сфери. Всяка от седемте придоби един от нюансите на светлината, която допреди малко бе един красив лъч на чисто бяло сияние. Седемте кристала — червен, оранжев, жълт, зелен, син, тъмносин и виолетов — се стрелнаха нагоре и светкавично оформиха светлинно ограждение около изплашените ередари.

В същия миг към Велън се втурна Талгат, а в очите му се четеше чиста омраза. Той се блъсна в кръга от многоцветна светлина, сякаш беше каменна стена и се прекатури назад. Велън се обърна и видя как озъбени и с потекли лиги, ман’арите се спускат към тях и започват да драпат с нокти по стената от светлина, която предпазваше него и хората му.

По нервите на Велън премина дълбок тътен, който той по-скоро усети, отколкото чу. Той погледна нагоре и в този ден на чудесата видя нещо, което надминаваше дори чудото на седемте светлинни кристала. Той се взря в нещото, което отначало изглеждаше като падаща звезда, с толкова силен блясък, че едва можеше да задържи очите си към нея. Щом се приближи, той видя, че това не бе нещо така неуловимо, като звезда в нощното небе. Беше плътна структура, центърът й бе мек и овален като самите кристални сфери, инкрустиран с издадени триъгълни кристали. Велън неудържимо зарида, когато до съзнанието му достигна чужда мисъл.