Карен Монинг - Мистерията на изчезналия амулет

Извадих копието от кобура на рамото си и го тръснах с върха напред на гишето. То потрепери на дървото, блестейки с алабастрова светлина, почти в бяло.

— Давай, О’Баниън! Ела и го вземи! Писнало ми е от петунии като теб и нищо не би ми харесало повече от това да те гледам как гниеш бавно и болезнено. Знам, че сега си опиянен от новите си сили, но трябва да знаеш, че аз съм много повече от красиво лице. Аз съм Шийте зрящ и имам сили, с които мога да надвивам задници. Няма начин да ме спреш да те намушкам, ако приближиш на три метра от мен. Така че, ако не възразяваш да изгниеш отвътре навън… Споменах ли, че патката му замина много преди ума му? Пристъпи и един сантиметър навътре в магазина ми!

Колебание проблесна в тези студени очи на влечуго.

— Брат ти не видя заплаха в мен. И е мъртъв. Както и петнайсет от мутрите му. Помисли за това! Помисли хубаво!

Той се взря в копието, блестящо с меката си, неестествена светлина. Роки не знаеше нищо за тъмните сили наоколо. Дерек наскоро се бе събудил за тях и нямаше да направи същите грешки. Видях го на лицето му. Този О’Баниън нямаше да прибърза сляпо към смъртта си. Сега щеше да си тръгне, но само временно. Щеше да се прегрупира и да се върне, дори по-опасен отпреди.

— Не съм свършил — каза той. — Няма да свърша, докато не умреш.

— Докато един от нас умре — съгласих се. — Махай се! — дръпнах копието от щанда и хванах здраво дръжката.

Трябваше да го оставя да влезе в Мрачната зона онзи ден. Вместо това заради вина за минали грехове, спасих живота му. Каква идиотка съм била!

Загледах се към вратата, след като той си тръгна. Пулсът ми дори не се бе ускорил. Сложих табелата, отидох до тоалетната, после отворих отново.

Баронс не се появи в понеделник вечер, нито във вторник. Сряда мина и замина без следа от него. В четвъртък станаха пет дни, откакто го видях за последен път. Никога не бе стоял толкова дълго настрани.

Ставах нетърпелива. Исках да задам въпроси, да отправя обвинения. Спомнях си битката, която бе свършила в обезпокоителна похот. Всяка вечер седях в задната част на магазина с часове пред тихо съскащия газов огън, преструвайки се, че чета, в очакване на Баронс.

Книжарницата беше огромна и тиха и аз се чувствах самотна, на хиляди километри от дома.

След пет дни се пречупих и набрах ДБ на мобилния телефон, който ми даде. Нямаше отговор.

Загледах се в дисплея, превъртайки краткия списък с контакти: ДБ, АНМСМ и АУ.

Нямах достатъчно кураж, за да опитам последния. Вместо това натиснах АНМСМ.

— Риодан — излая някакъв глас.

Затворих моментално, чувствайки се засрамена и виновна.

Телефонът затръби в ръцете ми със силата на стотици небесни тромпети и въпреки че част от мен напълно го очакваше, все пак подскочих.

На дисплея примигваше АНМСМ. Въздъхнах и натиснах копчето за отговор.

— Мак? Добре ли си? Говори с мен! — изръмжа дълбок глас.

Риодан — мистериозният мъж, който говореше за Баронс с хора, с които не трябваше да говори, мъжът, с когото се биеше Баронс, когато отидох в апартамента на Алина.

Поколебах се.

— Мак! — изрева гласът.

— Тук съм. Добре съм. Съжалявам! — казах.

— Защо се обади?

— Чудех се къде е Баронс.

— Така ли се нарича напоследък? Баронс?

— Не е ли това името му? Джерико Баронс? — Отново смях.

— Използва ли презиме име?

— Инициалът Z. — Бях го виждала на личната му карта.

— А, Омега. Винаги е бил мелодраматичен.

— А Алфа? — попитах с ирония.

— Вероятно ще се опита да спори.

— Какво е истинското му име?

— Попитай го!

— Няма да ми отговори. Никога не го прави. Кой си ти?

— Аз съм този, на когото се обаждаш, когато не можеш да се свържеш с Баронс.

— Уф! Благодаря! Кой е Баронс?

— Този, който все ти спасява живота.

Не можех да повярвам, че двама мъже звучат толкова еднакво — и двамата майстори на заобиколните отговори, които не водят доникъде.

— Братя ли сте?

— Така да се каже.

Нямаше нужда да го притискам повече, за да разбера, че също като Баронс Риодан ще ми каже само това, което възнамерява да ми каже, и всичките въпроси на света биха попаднали на глухи уши, освен ако не искаше да знам нещо.

— Тръгвам си, Риодан. Той ме лъже, тормози ме. Никога не ми казва нищо. Той ме предаде.

— Не вярвам.

— Какво? Че лъже, че ме тормози или че ме предаде.

— Предаването. Останалото е класика. Как го нарече? Баронс. Той не предава.

— Не го познаваш толкова добре, колкото си мислиш.

— Отвори очи, Мак!