Карен Монинг - Мистерията на изчезналия амулет

На пресекулки задрямвах и сънувах кошмари. Бях на студено място, от което нямаше път за бягство. Извисяващи се стени от лед ме заобикаляха и ме затваряха. Някакви създания бяха издълбали пещери в скованите, отвесни скали над мен и ме гледаха. Някъде там имаше дворец, чудовищна крепост от черен лед. Усещах, че тя ме привлича, знаех, че ако я намеря и вляза през тези неприветливи врати, никога няма да бъда същата.

Събудих се трепереща и застанах под горещия душ, докато топлата вода не свърши. Затрупана с одеяла, взех лаптопа и се опитах да отговоря на няколко имейла от приятели, но не разбирах нещата, за които пишеха. Купони, желатинови шотове, кой с кого спи и той каза/тя каза просто не влизаха в мозъка ми точно сега.

Спах. Сънувах отново студеното място. Отново взех горещ душ, за да се стопля. Погледнах часовника. Беше понеделник, девет сутринта. Можех да остана в леглото цял ден и да се крия или пък да се изгубя в утехата на рутината.

Избрах рутината. Понякога е опасно да спреш и да мислиш. Понякога трябва просто да продължиш напред.

Насилих се да се спретна. Почистих лицето си, сложих маска, обръснах краката си. Порязах коляното си под душа и го намазах с паста за зъби. На този трик ме бе научила Алина, когато за първи път започнах да се бръсна и накълцах глезените си няколко пъти. Докато кръвта избиваше в бледия син гел, сълзите ми щяха да рукнат. В този момент, ако имах възможността да се плъзна в света на Фае и да прекарам отново малко време с нея, щях да бъда твърде слаба.

Кръвта избиваше в бледия син гел.

Зяпнах я.

Аз кървях. Не се изцерявах. Защо? Изчегъртах пастата за зъби от раната. Кръвта потече свободно, сливайки се с капките вода по още мокрия ми крак.

Намръщих се, свих юмрук и ударих касата на вратата.

— Ох!

Смаяна и невярваща, я ударих отново. Отново ме заболя и ожулените ми кокалчета също започнаха да кървят.

Моята свръхчовешка сила си бе отишла! И не се възстановявах!

Мислите ми се завихриха. Малуш каза, че е ял Ънсийли непрестанно, дори преди да го намушкам. Допуснах, че може да е пристрастяващо.

Сега вече знаех. Ако не продължиш да ядеш, се връщаш в естественото си човешко състояние. Разбира се, Малуш не искаше да допусне това.

Погледнах в огледалото как кървя. Това ме накара да мисля за друг един път, когато бях стояла пред това огледало, изучавайки се. За нещо пурпурно, което бях зърнала по себе си.

Трудно е да се каже защо нещата се подреждат ясно в стряскаща мълния, но изведнъж ме засипаха образи…

Шина, висяща от ръката ми, петна от кървавочервено и черно мастило по кожата ми, татуировки по тялото на Баронс, Малуш, който пищеше, че е оставил гривната на уличката, и настояваше да знае как Баронс ни е проследил, аз, окована във вериги за греда в гаража, инструменти за татуиране наблизо…

…_и ми просветна._

— Ти, копеле! — извиках. — Било е хитрост, нали? Защото си се боял да не би да разбера, че вече си го направил — игри в игрите, истински Баронс.

Започнах да преглеждам всеки сантиметър от тялото си в огледалото. „Мислех да я скрия“ — бе казал.

Мушках, ръчках. Погледнах под гърдите си. Проверих между бузите на задника си с огледалце и въздъхнах тежко от облекчение. Погледнах в ушите и зад ушите.

Намерих я на тила, високо в леката вдлъбнатина на врата, почти невидима под косата ми.

Представляваше сложна шарка с черно и червено мастило, с бледо светещо Z в средата. Тайнствен баркод, магьосническа дамга.

Изглежда, я бе направил в нощта, когато ме донесе от Мрачната зона, когато ме шинира и излекува. В нощта, когато ми каза да спя и ме целуна. Бях в безсъзнание много време.

После явно се бе разтревожил, че ще я открия и ще се почувствам твърде притисната. Беше прав, точно така щях да се почувствам. Затова, когато се върнах от света на Фае, той се бе вкопчил в идеалната възможност да настоява да ме татуира, за мое добро .

Когато му казах, че ако пристъпи границите ми, ще си тръгна, сигурно е бил в двойно затруднение. Нямаше желание да ме притиска, защото щях да напусна… Но знаеше, че ако открия, че вече го е сторил, също ще напусна.

Беше ме дамгосал без моето знание и съгласие, като собственост. Негова собственост. Имаше шибано Z отзад на врата ми.

Опипах с пръсти татуировката. Мястото бе по-топло от кожата наоколо. Спомних си как лежах в адската пещера, съжалявайки с всяка частица от съществото си, че не му бях позволила да ме татуира.