Карен Монинг - Мистерията на изчезналия амулет

Ако не ме бе татуирал, сега щях да съм мъртва.

По ирония на съдбата именно татуировката, заради която бях решена да го напусна, ме опазила жива.

Погледнах се в огледалото, мечтаейки си всичко в живота ми да е поне с една десета по-ясно от отражението ми.

Роуина грешеше. Толкова много грешеше. Има само отсенки на сивото. Черното и бялото не са нищо повече от възвишени идеи в умовете ни, стандарти, по които се опитваме да съдим за нещата, и карта на мястото ни в света. Доброто и злото в най-чистите им форми са толкова недостижими и завинаги извън нашата способност да ги задържим в ръка, колкото и всяка илюзия на Фае. Можем само да се целим в тях, да се стремим към тях и да се надяваме да не се изгубим дотолкова в сенките, че да не можем повече да се стремим към светлината.

Силата е достижима. Ако не я използваш, някой друг ще я използва. Можеш или да създаваш с нея, или да унищожаваш. Създаването е добро. Унищожаването е зло. Това е най-важното за мен.

Усетих копието зад мен, тихо дразнещо сетивата ми на Шийте зрящ .

Отново усещах ОС. Имах само най-нормалните човешки сили и най-нормалните способности да се лекувам. Бях самата себе си. Сто процента Маккайла Лейн, за добро или за лошо.

Върнах се… И се радвах . Надявах се мрачната плът да бе преминала през мен и да не бе оставила следа.

Животът не е черно и бяло. Най-лесно можем да стигнем до тези цветове, като ги носим.

Облякох се, слязох по стълбите и отворих магазина.

Беше натоварен ден. Малко дъждовен, но не чак толкова лош.

Намерих мобилния телефон, който Малуш бе изхвърлил на уличката, когато ме отвлече, на щанда до касата, до ботушите, якето и чантата. Баронс сигурно бе отишъл да ме търси и ги бе намерил. Батерията му падаше и го включих да се зарежда. Вече не се отнасях пренебрежително към телефоните. Винаги ще ме преследва споменът за един телефон, който се носи в небесносиния плувен басейн, и за разглезената млада жена, която бях.

Изхвърлих якето и ботушите в контейнера за боклук отзад заедно с всичко останало, което носех, докато бях погребана под Бърен. Малуш ги бе докосвал, те смърдяха на него и никога повече нямаше да ги нося.

Гривната не беше на щанда.

Усмихнах се бегло. Баронс знаеше, че от малкото думи на Малуш ще разбера, че е имал друг начин да ме намери. Добре. Не ме подценяваше. Не трябваше.

До шест вечерта влязоха близо шестдесет купувачи.

Канех се да сложа табелата за почивка за тоалетна, когато усетих някого или нещо пред предната врата.

Фае… но не Фае!

Вкочаних се.

Вратата с рамка от черешово дърво и стъкла с форма на диаманти се отвори, камбанката издрънча.

Дерек о’Баниън пристъпи вътре, изпълнен с агресия и високомерие. Чудех се как съм го смятала за привлекателен. Той не беше мрачно красив, бе смугъл. Движенията му не бяха като на мачо, а като на влечуго. Дари ме с усмивка, зад която зъбите му изглеждаха като наточени остриета и в която видях смъртта да чака на ножове от слонова кост.

Знаех как се чувства. И аз се чувствах така доскоро. Беше напомпан с Ънсийли.

Ставах все по-добра да събирам две и две. Способностите ми за дедуктивно разсъждение се бяха подобрили стократно, откакто слязох от самолета в Дъблин.

Факт — Дерек о’Баниън не е Шийте зрящ . Не може да вижда Ънсийли. Ако не можеш да виждаш Ънсийли, не можеш да ядеш Ънсийли. Което значи, че ако човек, който не е Шийте зрящ , се появи напомпан с Ънсийли, някой, който може да вижда Ънсийли, трябва да е нахранил този човек, преднамерено отваряйки очите му за нова мрачна страна, както лорд Господар бе направил с Малуш. Нормален човек не би се съгласил да бъде превърнат в хибрид. Той или тя трябва да бъде направен , въведен в мрачния ритуал от някого, който вижда и може.

— Махай се от магазина! — казах студено.

— Имаш голям кураж за ходеща мъртва жена.

— Кой те напомпа? Червена роба? Красиво момче? Каза ли ти за Малуш?

— Малуш беше глупак. Аз не съм.

— Каза ли ти, че Малуш изгни отвътре навън?

— Каза ми, че ти си убила брат ми и че имаш нещо, което ми принадлежи. Прати ме за него.

— Тогава те е пратил да умреш. Това, за което те е пратил, е единственото нещо, с което може да се убие Ънсийли, каквото отчасти си ти сега. Ето така Малуш изгни отвътре навън. Аз го намушках с него — усмихнах се. — Новият ти приятел каза ли ти това? Нямаш представа в какво си се забъркал. — Не говорех ли като Баронс? Не казах ли нещо на брата на мафиота, което Баронс ми каза, когато започнах да проправям пътя си в света на Фае? Моля ви, кажете ми, че не съм се отрила в наставника си! Моля ви, кажете ми, че не порастваме и не се превръщаме във възрастни, което ни подлудява.