Карен Монинг - Мистерията на изчезналия амулет

— Знаех, че си във Фае, но не можех да те проследя там. Световете се местят постоянно и става невъзможно да проследиш… сигнала.

— Защо ме накара да нося гривната, щом вече съм била татуирана?

— За да обясня как съм те намерил, ако се наложи.

Изсумтях.

— Каква оплетена паяжина плетем, а? Наистина ли действа като проследяваща гривна? — той поклати глава. — Прави ли изобщо нещо?

— Нищо, което да те засяга.

— Какво направи лорд Господар, за да ме накара да му се подчинявам?

— Салонни трикове. Нарича се Гласът. Друидско умение.

— Ти владееш същия салонен трик. Може ли друг да се научи да го прави? Например аз?

— Съмнявам се, че ще живееш достатъчно дълго, за да го научиш.

— Ти си го научил.

— Нямаш обучение.

— Изпробвай ме!

— Ще си помисля.

— Това ли използва за баща ми? Това ли го накара да си тръгне на другата сутрин, след като спорихме цяла нощ и аз не успях да го убедя?

— Щеше ли да предпочетеш да остане?

— Това ли използва отново, когато се обади тук, докато бях във Фае за месец? — Започвах да разбирам методите му.

— Трябваше ли да го оставя да долети тук и да го убият?

— Защо не ми каза за манастира, Баронс?

— Те са вещици и лъжци. Биха ти казали всичко, за да те спечелят на своя страна.

— Звучиш като друг, когото познавам. — Всъщност, звучеше като всеки друг, когото познавах.

— Не ти давам обещания, които няма да спазя, и ти дадох копието. Те биха ти го взели. Дай им половин шанс и виж какво ще направят! Не идвай да ми хленчиш, когато те прецакат!

— Ще отида в манастира след няколко дни, Баронс — казах аз. Това беше предизвикателство. Беше като: „По-добре ми дай свободата, която искам!“. След всичко, което бях преживяла, чувствата ми към нещата се бяха променили. Той и аз бяхме партньори, не детектор и директор на ОС. А партньорите имат права. — Ще прекарам известно време там и ще видя на какво ще ме научат.

— Ще бъда тук, когато се върнеш. И ако старата жена се опита да те нарани, ще я убия.

Едва не промърморих „благодаря“, но се спрях.

— Знам, че няма мъже Шийте зрящи . — Той понечи да каже нещо, но преди да ми подхвърли съдържателен коментар, добавих: — Спести ми го! Знам, че си мъж и знам, че ги виждаш. Няма нужда да преговаряме това. Също така знам, че си суперсилен и че рядко докосваш копието. От колко време ядеш Ънсийли, Баронс?

Той ме зяпна за момент, после раменете му започнаха да се тресат, гърдите му да тътнат, тъмните му очи проблеснаха развеселено и той се разсмя.

— Това е напълно логично предположение — настръхнах.

— Да — каза той накрая, — така е. Стресна ме с логиката си. Но не е вярно.

Присвих очи.

— Може би затова Сенките не те ядат. Не са канибали, а ти си пълен с братята им. Може би не харесват тъмно месо.

— Е, намушкай ме! — каза той тихо.

Плъзнах ръка под якето и хванах дръжката на копието. Беше чист блъф. И двамата знаехме, че няма да го направя.

Телефонът зад гишето иззвъня. Вгледах се в тъмните очи на Баронс, докато телефонът звънеше и звънеше. Спомних си как го целувах, спомних си образите — пустинята, горещия убийствен вятър сироко, самотното момче, безкрайните войни. Чудех се дали ако го целуна отново, ще се озова в него отново. Телефонът звънеше. Хрумна ми, че може да е татко. Откъснах поглед с усилие, станах и грабнах телефона.

— Ало? — Не беше татко. — Крисчън! Здравей! Да, всъщност бих се радвала. Не, не, не съм забравила. Бях заета.

Имах други неща на главата си преди време, бях напрегната като пружина.

Но сега вече бях добре. Нещата се връщаха към нормалното. Бях Мак Лейн, Шийте зрящ , въоръжена до зъби с копие, ножове и фенерчета. Баронс беше… е, Баронс и търсенето на Шинсар Дъб се върнаха в натоварения ми график.

И тази вечер щеше да е хубава. Щях да я прекарам с добре изглеждащ млад шотландец, който е познавал сестра ми, и да науча това, което той знае.

— Ще бъда там след четирийсет минути. — Исках да се преоблека и да се освежа. — Не, няма нужда да идваш да ме взимаш. Ще дойда. Не се тревожи, ще се оправя.

— Среща ли, госпожице Лейн? — попита Баронс, когато затворих. Беше неподвижен. Всъщност за момент не бях сигурна, че диша. — Мислиш ли, че е подходящо при сегашното състояние на нещата? Има Ловци навън.

Свих рамене.

— Те се страхуват от копието ми.

— Лорд Господар е навън.

Дарих го със суха усмивка.

— Тогава всичко е наред. Знам, че няма да ме оставиш да умра.

Той ми отвърна с полуусмивка, още по-суха.