Карен Монинг - Мистерията на изчезналия амулет

Черен. Като катран.

Оставях всички лампи запалени през нощта. Не само в стаята ми, но и в цялата книжарница и извън сградата също. Външната страна на „Книги и дреболии «Баронс»“ е огряна от ярки прожектори отпред, отстрани и отзад, за да държат настрана Сенките от съседната Мрачна зона. Единственият път, когато Баронс изключи светлините след залез, шестнайсет мъже бяха убити точно пред задната врата.

Вътрешността също е педантично осветена с вградени лампи на тавана и десетки лампи на поставки на пода, осветяващи всяко кътче. След свадата с лорд Господар оставях всички да светят по двайсет и четири часа на ден. Досега Баронс не каза и дума за предстоящата астрономична сметка за електричество и ако решеше да го направи, щях да му кажа да я приспадне от сметката ми — тази, която би трябвало да заведе за мен, затова че бях негов личен ОС детектор. Да използвам таланта си на Шийте зрящ , за да откривам древни реликви на Фае (Обекти на Силата, или ОС за кратко), не бе моята представа за мечтана работа. Облеклото клонеше към черно и обувки с тънки остри токчета. Стил, който не харесвах. Предпочитах пастелни цветове и перли. И работните часове не струваха. Обикновено бях будна цяла нощ, правех се на психопрахосмукачка на тъмни и страшни места, крадях неща от страшни хора. Можеше да извади разходите за храна и телефон от тази сметка и бих могла също така да се възползвам от пари за дрехи — моите бяха съсипани. Кръвта и зелените гадости не са приятели с перилните препарати.

Погледнах през прозореца. Все още валеше силно. Стъклата бяха тъмни и доколкото можех да позная от топлия пашкул на леглото ми, външните прожектори не светеха, което ме цапардоса така, сякаш бях пусната кървяща в аквариум с гладни акули.

Мразя мрака.

Скочих от леглото като камък от прашка. В един миг лежах там, в следващия бях приклекнала, готова за битка насред стаята, с фенерче във всяка ръка.

Тъмно извън магазина, тъмно вътре, зад вратата на стаята ми.

— Какво… по дяволите? — възкликнах, после измърморих: — Съжалявам, мамо! Отгледани по библейски благовъзпитано от майка, която строго спазваше широко разпространената южняшка поговорка, че „красивите момичета не говорят грозни неща“, с Алина от малки си бяхме създали наш собствен език за ругатните. Задник беше петуния, лайната бяха маргаритки, мамка му — жаба. За съжаление, когато пораснеш, казвайки тези думи вместо истинските ругатни, това се оказва толкова труден за премахване навик, колкото и ругаенето. Обикновено те изскачат в неподходящ момент, подривайки ужасно достоверността ти. „Жаба, ще ти изритам петунията“ някак не впечатлява хората, които срещам напоследък, пък и изтънчените ми южняшки обноски не интересуват никого освен мен. Превъзпитавам се, но процесът е бавен.

Дали един от най-дълбоките ми страхове не бе станал реалност, докато спях? Дали електричеството не беше спряло? Още щом си го помислих, осъзнах, че не само часовникът мигаше на 4:01 весело и оранжево, както винаги, но и лампата на тавана светеше, както всяка нощ, когато си лягах.

Стиснала две фенерчета в ръка, хванах слушалката на телефона непохватно. Опитах се да измисля на кого да се обадя, но ударих на камък. Нямах никакви приятели в Дъблин и въпреки че Баронс, изглежда, поддържаше жилище в магазина, рядко беше наоколо и не знаех как да се свържа с него. Нямаше начин да звънна на полицията.

Бях сама. Върнах слушалката и се ослушах. Тишината в магазина бе оглушителна, изпълнена с ужасни възможности — чудовища, спотайващи се с убийствено веселие точно зад вратата на стаята ми.

Нахлузих дънките си, смених едно от фенерчетата с копието, натъпках още фенерчета на кръста си и пропълзях към вратата.

Можех да усетя, че има Фае зад нея, но само толкова. Не какво, колко или дори колко близо, само ужасно неразположение в стомаха ми, придружено от сърбеж в ума, който ме караше да се чувствам като котка с извит гръб, извадени нокти и настръхнала козина. Баронс ме уверяваше, че сетивата на Шийте зрящ се подобряват с опита. Трябваше моите да се подобрят бързо или нямаше да доживея до следващата седмица. Взрях се във вратата. Сигурно съм стояла там пет минути, опитвайки се да се накарам да я отворя. Неизвестността е нещо голямо и парализиращо. Иска ми се да ви кажа, че чудовището под леглото рядко е толкова лошо, колкото се боите, че е, но според моя опит почти винаги е по-лошо.

Дръпнах леко резето, отделих вратата от касата възможно най-малко и насочих острия бял лъч на фенерчето през процепа.