Карен Монинг - Мистерията на изчезналия амулет

Дузина Сенки се свиха назад, оттегляйки се с мазна бързина до ръба на светлината и нито сантиметър повече. Адреналинът ме удари в зъбите. Затръшнах вратата и върнах резето.

Имаше сенки в Книги и дреболии Баронс!

Как изобщо се бе случило това? Проверих светлините, преди да си легна — всички бяха запалени.

Облегнах се на вратата трепереща и се чудех дали наистина бях будна, или още сънувах. Напоследък имах лоши сънища, а това определено беше от типа на кошмарите. Може да съм Шийте зрящ и митичен Нул, може да имам едно от най-смъртоносните оръжия на Фае в ръцете си, но дори аз съм беззащитна срещу най-низшата каста на Ънсийли. Каква ирония!

— Баронс! — изкрещях. По причини, които моят сдържан домакин отказваше да разкрие, Сенките не го закачаха. Фактът, че смъртоносните и най-долните от мрачните Фае отбягваха Джерико Баронс, ме тревожеше извънредно много, но бях готова да се закълна никога повече да не го питам за това, ако прокараше просека през тях точно сега и ме спасеше.

Крещях името му, докато не ме заболя гърлото, но никакъв странстващ рицар не дойде да ме спаси.

При нормални обстоятелства, ако Сенките бяха извън магазина, зората щеше да отпрати безформените вампири обратно там, където се криеха денем, но времето беше бурно и се съмнявах, че през прозорците на книжарницата може да проникне достатъчно светлина, за да ги прогони. Дори плътните облаци да се разсееха и слънцето да се покажеше, ярка светлина нямаше да влезе на основния етаж на книжарницата преди ранния следобед.

Изстенах. Но Фиона щеше да дойде много преди това. През изминалата седмица започна да работи допълнително. Засилено клиентско търсене, каза. Много клиенти рано сутрин. Взе да идва в магазина в девет без петнайсет сутрин, за да отвори книжарницата точно в девет.

Трябваше да я предупредя, преди да влезе в дебнещата засада от Сенки.

И когато се замислих за това, бях почти сигурна, че знае как да се свърже с Баронс. Грабнах телефона и позвъних на оператор.

— Окръг? — запита той.

— Целият Дъблин — казах бързо. Със сигурност Фиона живееше наблизо. Ако не, щях да опитам в предградията.

— Име?

— Фиона… ъ-ъ… Фиона… — с вик на възмущение треснах телефона обратно. Обзета от паника, не осъзнах, че не знам фамилията на Фиона, но ето че ми потрябва.

Обратно на първи квадрат.

Имах две възможности. Да остана тук горе в безопасност с фенерчетата, докато след няколко часа Сенките погълнеха Фиона и неизвестен брой невинни, злочести клиенти, които щяха да влязат през отключената от нея врата. Или пък да овладея паниката си и да предотвратя това.

Но как?

Светлината бе единственото ми оръжие срещу Сенките. Подозирах, че Баронс със сигурност ще се настрои враждебно, ако подпаля магазина му, но имах кибрит, а това определено щеше да прогони Сенките. Все пак не исках да съм в сградата, когато пламне, и след като едва ли можех да скоча от четвъртия етаж, а нямаше авариен изход, нито удобен комплект чаршафи, които да завържа на въже, сложих тази възможност в категорията „В краен случай“. За жалост, виждах само още една възможност и тя не беше слънчево местенце на Бахамите. Зяпнах унило вратата.

Щеше да ми се наложи да мина през тях.

Как Сенките бяха влезли? Дали електричеството бе спряло в част от магазина и те бяха пропълзели през някоя цепнатина? Можеха ли да го направят? Или лампите някак бяха изключени? Ако беше така, можех да се промъкна от ключ на ключ, въоръжена с фенерчета, и да ги включа отново.

Не знам дали сте запознати с детската игра „Не докосвай алигатора“, но с Алина я играехме, когато мама беше твърде заета с нещо друго, за да забележи, че скачаме от дивана в неделната гостна върху любимите й дантелени възглавници, оттам — върху ужасния стол, тапициран така, че да подхожда на пердетата, и прочее. Идеята е, че подът е пълен с алигатори и ако стъпиш на някой от тях, умираш. Трябва да минеш от стая в стая, без да докосваш пода.

Трябваше да стигна от най-горния етаж на книжарницата до първия, без да мина през мрак, а не бях сигурна как да го сторя. Баронс каза, че Сенките успяват да те хванат само в пълен мрак, но дали това значеше, че някоя Сянка може да ме изяде, или част от мен, ако за секунда стъпало или нещо толкова малко като пръст се подаде в мрака? Залозите в тази игра бяха значително по-високи от ожулено в килима коляно или мъмрене от мама. Бях виждала купчините дрехи и човешка кожа, които Сенките оставяха след хранене.