Карен Монинг - Мистерията на изчезналия амулет

Алина. Боже, липсваше ми!

— Нищо, Фиона — казах. — Аз бях горе.

Тя насочи пръст към мен, очите й опасно блестяха и внезапно се уплаших, че ще заплаче. Ако заплачеше, щях да изгубя смелост. Не мога да понасям по-възрастни жени да плачат. Виждам мама във всяка от тях.

Почувствах облекчение, когато вместо да заплаче, тя ми се озъби:

— Да не мислиш, че той излекува раните ти, защото си важна за него? Мислиш ли, че му пука? Ти не значиш нищо за него. Ти не би могла да разбереш този мъж и настроенията му. Нуждите му. Желанията му. Ти си глупаво, егоистично, наивно дете — изсъска тя. — Върви си у дома!

— С радост бих си отишла у дома — изстрелях. — За жалост, не мога да избирам.

Тя отвори уста, но не чух какво каза, защото вече се бях обърнала и блъсках междинните врати към частното жилище, без настроение да бъда въвлечена още повече в спора, който тя изгаряше да подхванем. Оставих я да крещи нещо — как тя също нямала избор.

Качих се горе. Вчера Баронс ми каза да махна шините. Отвърнах, че костите не заздравяват толкова бързо, но ръката отново ме сърбеше адски, затова отидох в банята и ги свалих.

Внимателно размърдах китката си, после сгънах дланта. Ръката очевидно не е била счупена, а само изкълчена. Усещах я цяла, по-силна от всякога. Махнах шините от пръстите, за да открия, че и те са съвсем добре. Имаше бледо петно в червено и черно на ръката ми като от мастило. Докато го плакнех, завъртях лице пред огледалото, мечтаейки си натъртванията също да са минали толкова бързо. Бях прекарала по-голямата част от живота си като привлекателна блондинка. Сега в мен се взираше зле натъртено момиче с къса черна коса.

Обърнах се.

Докато се възстановявах, Баронс ми донесе един от онези малки хладилници, които колежаните използват в общите спални, и ме зареди със закуски. Отворих си сода и се проснах на леглото. Четох и сърфирах из интернет през останалата част от деня, опитвайки се да се образовам по всяка паранормална тема, която омаловажавах и пренебрегвах през първите двайсет и една години от живота си.

Вече от седмица очаквах да дойде армия от ада. Не бях толкова глупава да вярвам, че това малко спокойствие е нещо друго, освен затишие пред буря.

Дали Малуш бе наистина мъртъв? Намушках вампира с лимонени очи по време на безплодния ми конфликт с лорд Господар и последното, което видях, преди да изгубя съзнание от раните, които той ми нанесе в отплата, беше Баронс, който го запрати в стената. Но изобщо не бях убедена в смъртта му и нямаше да бъда, докато не чуех нещо от поклонниците с празни очи, които изпълваха до пръсване готическото имение на вампира в южната част на Дъблин. В служба на лорд Господар (междувременно играещ двойна игра и укриващ могъщи реликви от водача на Ънсийли), Малуш се бе опитал да ме убие, за да не издам мръсната му тайна. Ако беше още жив, не се съмнявах, че отново ще дойде за мен и вероятно няма да се забави.

Малуш не бе единственият, който тревожеше ума ми. Лорд Господар наистина ли не можеше да мине през древните стражи, положени с кръв и камък около книжарницата, както Баронс ме бе уверил? Кой караше колата, която превозваше обвързващото ума зло на Шинсар Дъб покрай книжарницата миналата седмица? Къде беше откарана? Защо? Какво правеха точно сега всички онези Ънсийли, освободени наскоро от лорд Господар? И точно колко аз бях отговорна за тях? Това да бъдеш един от малкото хора, които можеха да сторят нещо за даден проблем, правеше ли те отговорен за решаването му?

Заспах след полунощ. Вратата на стаята ми беше заключена, прозорците — затворени плътно, а осветлението грееше ярко.

В мига, в който отворих очи, знаех, че нещо не е наред.

Не само сетивата ми на Шийте зрящ крещяха, че някакво Фае е много близо. Подът в стаята ми е дървен и няма праг под вратата. Обикновено набутвам кърпа в процепа (добре де, няколко), натъпквам книги, укрепявам всичко това със стол, върху който слагам лампа, така че, ако някое странно ново чудовище се плъзне през процепа, счупването на лампата да ме стресне и да ми даде достатъчно време, за да съм почти в съзнание, когато ме убива.

Снощи забравих.

Щом се събудех сутрин, поглеждах към купчината. Това е моят начин да се уверя, че нищо не ме е намерило през нощта и ще живея, за да видя още един ден в Дъблин независимо дали си струва. Тази сутрин наблюдението ми, че съм забравила да натъпча процепа, беше придружено от друго, което накара сърцето ми да спре — процепът под вратата бе тъмен.