Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Дара трябва да беше забелязал колебанието й.

— Все още ли се изкушаваш да си опиташ късмета с ифритите сама?

— Има много неща, които не си ми казал — изтъкна тя. — За джиновете, за това какво ще се случи, когато стигнем в Девабад.

— Ще го направя. Обещавам ти. — Той махна към реката и пръстенът му проблесна на светлината на залязващото слънце. — Нямам обаче никакво желание да прекарам следващите дни смятан за някакъв зъл похитител. Ако искаш да се върнеш в човешкия свят, ако искаш да рискуваш ифритите да те открият заради възможността отново да продаваш уменията си срещу жалки подаяния, остани във водата.

Нахри поглед към Ефрат. Някъде там, от другата страна на водата, отвъд пустини, по-обширни от морета, се намираше Кайро, единственият дом, който бе имала някога. Сурово място, но познато и предсказуемо… за разлика от бъдещето, което Дара й предлагаше.

— Или ме последвай — продължи той с мил глас. Прекалено мил. — Открий истината за себе си, истината за този свят. Ела в Девабад, където дори капка от кръвта на Нахидите ще ти донесе почести и богатство, каквито не си и сънувала. Твоя собствена лечебница, познанията на стотици предишни лечители на твое разположение. Уважение.

Той й протегна ръка.

Нахри знаеше, че би трябвало да изпитва съмнение, но господи, думите му я жегнаха право в сърцето. От колко години мечтаеше да отиде в Истанбул? Да изучава истинска медицина с уважавани учени? Да се научи да чете книги, вместо да се преструва, че чете написаното върху дланите на хората? Колко често беше броила спестяванията си с разочарование, потискайки мечтите си за едно по-хубаво бъдеще?

Улови ръката му.

Дара я издърпа от калта, а пръстите му опариха нейните.

— Ще ти прережа гърлото насън, ако лъжеш — предупреди го и той се ухили, сякаш доволен от заплахата й. — И между другото, как се очаква да стигнем до Девабад? Изгубихме килимчето.

Дара кимна на изток. На фона на тъмната река и далечните скали Нахри различи голите тухлени очертания на голямо село.

— Нали си крадла — предизвика я той. — Ще ни задигнеш коне.

Уаджид дойде за него призори.

— Принц Ализейд?

Али се сепна и вдигна поглед от бележките си. Гледката на кайда — командира на Царската стража — би накарала повечето джинове да се сепнат, дори ако не очакваха всеки миг да бъдат арестувани за предателство. Уаджид беше едър воин, покрит с белези, трупани в продължение на два века.

Само че той просто му се усмихна, докато пристъпваше в библиотеката на Цитаделата, най-близкото подобие на собствени покои, което Али имаше.

— А, виждам, че вече си потънал в работа — каза, кимвайки към книгите и свитъците, разпилени по килима.

Али кимна.

— Трябва да подготвя урока си.

Уаджид изпръхтя.

— Ти и твоите уроци. Ако не беше толкова опасен с твоя зулфикар, някой би могъл да си помисли, че са те обучавали за икономист, не за воин. — Усмивката му избледня. — Ала се боя, че учениците ти, колкото и малко да са, ще трябва да почакат. На баща ти му дойде до гуша с Бат. Не могат да изкопчат още информация от него, а девите искат кръвта му.

Въпреки че Али очакваше този момент, откакто беше чул, че Анас е бил заловен жив, стомахът му се сви и трябваше да положи усилие, за да овладее гласа си.

— Беше ли…?

— Още не. Великият везир иска зрелище, казва, че това е единственото, което ще удовлетвори племето му. — Уаджид направи физиономия; двамата с Каве открай време не се разбираха. — Така че и двамата трябва да присъстваме.

Зрелище. Устата на Али пресъхна, но той се изправи на крака. Анас се беше пожертвал, та той да може да избяга; заслужаваше сред зрителите на екзекуцията му да има поне едно приятелско лице.

— Нека само да се облека.

Уаджид излезе и Али побърза да си облече униформата — туника с цвят на обсидиан, бяла препаска и сив тюрбан с ресни. Окачи зулфикара на кръста си и втъкна в пояса си своя ханджар (извитата кама, която всички мъже от племето на гезирците носеха). Поне на външен вид изглеждаше като верен войник.

Присъедини се към Уаджид на стълбите и те заслизаха от кулата към сърцето на Цитаделата. Огромен комплекс от камък с цвета на пясък, Цитаделата беше домът на Царската стража, в нея се помещаваха казармите, кабинетите и тренировъчните терени на армията на джиновете. Предшествениците му я бяха построили малко след като бяха завладели Девабад, назъбените зидове около вътрешния двор и високата каменна кула бяха знак на почит към Ам Гезира, далечната им родина.