Шеннон Чакраборти - Град от месинг

За миг огънят върху опушената кожа на кланящите се деви угасна. Те се смалиха, а някои се прегърбиха, превити от старост.

— Плени ни в човекоподобни тела — обясни Дара. — Тела с ограничени възможности, издържащи едва няколко века. Това означавало, че онези деви, които измъчвали човешкия род, щели да умрат и да бъдат заменени от техните потомци, които Сулейман вярвал, че няма да бъдат толкова опустошителни.

— Да не дава Господ — подхвърли Нахри. — Да живееш само няколко века, надарен с магически умения… каква ужасна съдба.

Дара не обърна внимание на сарказма й.

— Така е. За някои се оказала прекалено ужасна. Не всички деви били съгласни да се оставят Сулейман да ги съди.

Познатата омраза се завърна върху лицето му.

— Ифритите — досети се Нахри.

Той кимна.

— Самите те.

— Самите те? — повтори Нахри. — Искаш да кажеш, че все още са живи?

— За съжаление. Сулейман ги пленил в първоначалните им тела на деви, но тези тела живеели в продължение на хилядолетия. — Дара я изгледа мрачно. — Сигурен съм, че можеш да си представиш какво причиняват на ума три хиляди години клокочещо озлобление.

— Но Сулейман им отнел силите, нали? Каква заплаха биха могли да представляват?

Дара повдигна вежди.

— Нима създанието, което облада приятелката ти и заповяда на мъртвите да ни изядат, ти се струва безсилно? — Той поклати глава. — Ифритите са имали на разположение хилядолетия, за да изпробват границите на наказанието на Сулейман, и се справиха с това предизвикателство впечатляващо добре. Мнозина от събратята ми вярват, че са се спуснали в самия ад, продавайки душите си, за да овладеят нови магии. — Той завъртя пръстена си. — И са обсебени от мисълта за отмъщение. Вярват, че човеците са паразити, а моя род смятат за най-ужасните предатели, задето са се подчинили на Сулейман.

Нахри потрепери.

— Къде е моето място във всичко това? Ако съм просто някакъв си нисш шафит със смесена кръв, защо се хабят с мен?

— Подозирам, че интересът им е предизвикан от това чия е тази кръв, колкото и да е малко.

— Онези Нахиди? Родът лечители, който спомена?

Дара кимна.

— Анахид била везир на Сулейман, единствената дева, на която той имал доверие някога. Когато наказанието на девите изтекло, Сулейман не само дарил Анахид с умението да лекува, но й дал и пръстена си с печат, а с него — и способността да развали всяка магия… била тя безвредно объркало се заклинание или ифритско проклятие. Тези способности се предавали на потомците й и Нахидите станали заклети врагове на ифритите. Дори кръвта на един Нахид била отровна за тях, по-смъртоносна от което и да било оръжие.

Нахри изведнъж ясно осъзна как Дара говореше за Нахидите.

— Била отровна?

— Родът Нахид вече не съществува. В продължение на векове ифритите ги преследвали, докато не убили и последните от тях — брат и сестра — преди двайсет години.

Сърцето на Нахри прескочи един удар.

— Значи, искаш да кажеш… — започна с одрезгавял глас, — че според теб аз съм последната жива потомка на род, който група обезумели, обсебени от мисълта за отмъщение бивши деви се опитват да изтребят от три хиляди години насам?

— Ти искаше да знаеш.

Нахри изпита огромно желание да го бутне от килимчето.

— Не мислех…

Така и не довърши, забелязала, че около нея се издига пушек. Погледна надолу.

Килимчето се топеше.

Дара проследи погледа й и възкликна изненадано. За частица от секундата отстъпи назад, към една по-солидна част и щракна с пръсти. С пушещи краища, килимчето полетя по-бързо, докато се спускаше към искрящия Ефрат.

Нахри се опита да прецени водата, докато се носеха във въздуха над нея. Течението изглеждаше силно, но не толкова бурно, колкото на някои други места; вероятно щеше да успее да доплува до брега.

Вдигна поглед към Дара. Зелените му очи бяха толкова ярки от тревогата, че беше трудно да го погледне в лицето.

— Можеш ли да плуваш?

— Дали мога да плувам ? — сопна се той, сякаш самата мисъл за това му беше обидна. — Ти можеш ли да гориш?

Ала късметът не им изневери. Бяха над плиткото, когато килимчето най-сетне се превърна в алена жарава. Нахри падна в дълбока до коленете й част от реката, а Дара скочи на скалистия бряг. Изсумтя презрително, когато тя се запрепъва към брега, покрита с кал.

Нахри намести импровизираната дръжка на торбата си. А после спря. Пръстенът на Дара не беше у нея, но за сметка на това имаше запасите си. Беше в реката, безопасно разделена от дева от ивица вода, която знаеше, че той не би прекосил.