Ребекка Росс - Бунтът на кралицата

Картие дръпна стола си назад и най-накрая седна и преплете пръсти, докато ни гледаше:

— Опасявам се, че не мога да ви разкажа много за слънцестоенето, Сири. Не познавам покровителите, които Вдовицата е поканила.

— Но, учителю…

Той вдигна пръст и Сири млъкна, макар че видях как бузите й поруменяват от възмущение.

— Може би не мога да ви кажа кой знае какво — каза той. — Но мога да ви подскажа малко за покровителите. Ще бъдат трима и ще търсят по един посветен за всеки клон от науките…

— Клон ли? — повтори като ехо Сири.

— Припомнете си най-първия ни урок, преди много време — каза Картие. — Помните ли как ви казах, че науките са разделени на три клона?

— Историкът — промърморих, за да пробудя паметта й.

Тя хвърли поглед към мен; познанието се просмукваше бавно, като тънка струйка, обратно към нея.

— Историкът, лекарят и учителят.

Той кимна утвърдително:

— И двете трябва да подготвите различен начин, по който да впечатлите всеки един от тримата покровители.

— Но как да направим това, учителю Картие? — попита Сири. Тя почукваше неспокойно с пръсти по масата, и ми се искаше да й кажа, че нямаше причина за тревога; несъмнено щеше да впечатли и тримата покровители.

— За историка е добре да сте запаметили някое забележително родословие; би трябвало да можете да говорите за всеки член на това родословие. За предпочитане е да се съсредоточите върху кралските родове — обясняваше Картие. — За да впечатлите покровителя, свързан с медицината, би трябвало да сте подготвени да говорите за всяка кост, всеки мускул, всеки орган на тялото, както и за травми и рани. А за учителя… е, това е по-трудно. Най-добрият съвет, който мога да дам и на двете ви, е да покажете нагледно, че можете да овладеете всеки предмет, както и да обучавате всеки ученик.

Сигурно беше видял неразбиращия поглед в очите ни. Отново, почти се усмихна, когато кръстоса крака и каза:

— Затрупах ви с думи и ви обърках. И двете си починете през остатъка от сутринта и се подгответе за слънцестоенето.

Сири моментално се оттласна от стола си, нетърпелива да се махне и да размишлява над онова, което той току-що ни беше казал. Аз се надигнах по-бавно, отново изпитвайки онова странно противоречиво усещане… нуждата да остана с него и да го помоля да ме научи на още се бореше срещу желанието да седна сама и да се опитам да проумея всичко със собствени усилия.

Точно бях подминала стола му, отправяйки се към отворената врата, когато чух гласът му, тих и кротък, да изрича името ми.

— Бриена.

Спрях се. Сири сигурно също го беше чула, защото спря на прага и се намръщи през рамо. Проследи ме как отстъпвах обратно към него, преди да изчезне надолу по коридора.

— Учителю?

Той вдигна поглед към мен:

— Съмняваш се в себе си.

Дълбоко си поех дъх, готова да отрека, да се престоря на уверена. Но думите изгубиха смисъла си.

— Да. Тревожа се, че никой покровител няма да ме иска. Тревожа се, че не заслужавам наметалото си.

— И защо смяташ така? — попита той.

Помислих си да му разкажа всичките причини, но за това щеше да е нужно да се върна назад чак в онзи съдбовен ден, когато седях в коридора на Магналия и подслушвах. Денят, в който го бях видяла за първи път, когато неочакваното му влизане беше заглушило името на баща ми.

— Помниш ли какво ти казах — попита Картие, — в деня, когато ме помоли да стана твой наставник, да те обуча в науките за три години?

Кимнах.

— Да, спомням си. Казахте, че ще трябва да работя два пъти по-упорито. Че докато сестрите ми прекарват приятно следобедите си, аз ще уча.

— И направи ли го?

— Да — прошепнах. — Направих всичко, което ми казвахте да правя.

— Тогава защо се съмняваш в себе си?

Отместих поглед и се загледах към рафтовете с книги. Не ми се искаше да му обяснявам; това щеше да разголи твърде голяма част от сърцето ми.

— Ще те насърчи ли знанието, че ти избрах съзвездие?

Това прямо изказване ме накара отново да обърна очи към неговите. Взрях се настойчиво в него — принц на своя трон на познанието — и почувствах как пулсът ми се ускоряваше. Това беше неговият дар за мен, дар от наставник за неговия ученик. Той щеше да ми избере съзвездие, да поръча да го избродират отпред на мантията ми на посветена, там, където е сърцето. Звезди, които щяха да принадлежат само на мен, да бележат посвещаването ми.

Не беше редно да ми казва, че подготвяше наметалото ми. И въпреки това го бе сторил. А това ме беше подсетило за собственото му наметало, синьо като дивата метличина, и звездите, които му принадлежаха. Това беше съзвездието Верийн — верига от звезди, които вещаеха триумф въпреки загубата и изпитанията.