Ребекка Росс - Бунтът на кралицата

— В този ден ще се биеш до мен, Амадин — прошепна тя и започна да украсява лъка ми с равномерна линия от сини точки. — В този ден ще се надигнеш заедно с мен. — Нарисува линия, спускаща се надолу по бузите ми… равна, решителна, прекрасна. — Този ден никога нямаше да изгрее без теб, моя сестро, моя приятелко. — И тя постави черупката в ръцете ми като безмълвна молба да я бележа, както тя беше направила с мен.

Топнах пръсти в синята боя от сърпица и ги прокарах от челото й надолу по лицето. Както Лиадан някога беше носила своите цветове на войната. Както ме беше нарисувала Ориана в онзи ден в ателието по изобразително изкуство, много преди да узная коя съм.

Зората се процеждаше през мократа мъгла, когато най-сетне излязохме от палатката, облечени в брони, въоръжени и готови за битка. Последвах Изолт през гората натам, където дърветата оредяваха; множеството мъже и жени свеждаше глави в знак на почит към нея, докато минаваше.

Точно преди мястото, където свършваше гората и започваше полето, стояха три коня, оседлани и готови за ездачите си. После видях трите знамена.

Червеното знаме на Кавана, украсено с герба с черния дракон.

Синьото знаме на Морган — със сребърния кон.

Пурпурното знаме на МакКуин — със златния сокол.

Изолт отиде право до коня, който чакаше в средата, и се качи с проблясване на бронята си; един мъж й подаде червеното знаме.

Това беше — помислих си. Победените Домове се готвеха да възкръснат от пепелта си, смели и непоклатими, готови да пролеят отново кръвта си.

Извърнах се, обзета от твърде голямо вълнение и видях към мен да крачи Картие. Бронята му блестеше като паднала звезда, докато вървеше с дълъг меч, прибран в ножница на хълбока, с руса коса, укротена и прибрана в плитки; дясната страна на лицето му бе покрита със синя боя от сърпица. Изобщо не приличаше на магистъра на науките, когото познавах от години; той беше лорд, който се вдигаше на бунт.

Никога не беше изглеждал толкова свиреп и буен, а аз никога не го бях желала по-силно.

Обгърна лицето ми с длани и си помислих, че сърцето ми със сигурност се беше разтопило в тревата, когато той промълви:

— Когато тази битка свърши и поставим кралицата на трона… напомни ми да ти връча наметалото ти.

Усмихнах се; смехът увисна между дробовете ми. Положих длани върху ръцете му, когато той облегна чело на моето; мигът преди битката беше тих, спокоен и болезнен. Над нас в клоните пееше птица. Мъглата се отдръпна като отлив около глезените ни. И задишахме като един, съхранявайки цялата ни надежда дълбоко в сърцата си.

Той ме целуна по бузите; целомъдрено сбогуване, което обещаваше още, щом паднеше нощта, щом се появяха звездите.

Застанах сред хората му и го наблюдавах как тръгна към коня вляво и се качи с валенианска грациозност като взе синьото си знаме. Мерей се появи от тълпата, за да застане до мен; присъствието й беше като балсам за страха ми. Някой я беше облякъл в броня и тя стоеше, сякаш цял живот бе носила ризница от преплетени стоманени брънки с колчан стрели, преметнат през рамо.

Третият кон все още чакаше, потрепвайки с черната си опашка. Беше кобилата, предназначена за МакКуин и се зачудих кой щеше да придружава кралицата и Картие, кой щеше да се опълчи на Ланън с този забранен пурпурен флаг със сокол, развяващ се на рамото му.

Тази мисъл едва се беше завъртяла в ума ми, когато видях Люк, понесъл знамето на клана МакКуин с щръкнала във всички посоки тъмна коса, с ивици синя боя от сърпица, спускащи се по бузите му, докато търсеше нещо с поглед. Или някого.

Погледът му попадна върху мен и си остана там. Бавно, с пукащи колене, тръгнах напред да го посрещна.

— Амадин, искам да носиш нашето знаме в памет на майка ми — каза той.

— Люк, не бих могла — прошепнах дрезгаво в отговор. — Редно е да бъде в теб.

— Майка ми би искала да го носиш — настоя той. — Моля те, Амадин!

Поколебах се, чувствах върху нас топлината на безброй погледи. Знаех, че Журден беше сред тях, застанал в тълпата, наблюдаваше как Люк отправи тази молба и гърдите ми се стегнаха. Журден можеше да не желае да нося знамето му, може би не искаше да предявявам претенции към неговия Дом.

— Баща ти… той може да не…

— Баща ни го желае — прошепна Люк. — Моля те!

Люк може би твърдеше това само за да ме накара да се съглася, но не можех да оставя утрото да ни се изплъзне. Посегнах напред и поех тънкия прът, почувствах как лекото пурпурно знаме стана мое.