Джим Батчер - Летният рицар

— Да.

— И това ви разкрива действителната им природа? Истината за хората, вътре в които поглеждате?

— И те също виждат вътре в мен. Да.

Тя се усмихна, спокойно и красиво.

— В такъв случай защо не се погледнем в очите, господин Дрезден, вие и аз? Тогава ще знам дали можете да сте ми от полза. И това няма да ми струва нищо.

— На ваше място не бих бил толкова сигурен. Това е нещо, което остава завинаги с вас. — Като белег от операция от апандисит или плешивост. Когато погледнете в нечия душа, вече не можете да я забравите. Никога. Не ми харесваше посоката, в която бе поел разговорът. — Не мисля, че това е добра идея.

— Защо да не е? — настоя тя. — Няма да отнеме много време, нали, господин Дрезден?

— Не е там работата.

Устата й се сви в тънка линия.

— Разбирам. Е, в такъв случай, ако ме извините…

Този път аз я прекъснах.

— Госпожице Съмърсет, мисля, че грешно сте си направили сметката.

Очите й припламнаха, за момент в тях се мярна гняв, студен и далечен.

— Нима?

Кимнах. Издърпах чекмеджето на бюрото си и извадих от там един бележник.

— Да. Напоследък нещата не се развиват много добре за мен.

— Не можете да си представите колко малко ме интересува това.

Извадих химикалка, свалих й капачката и я оставих до бележника.

— Аха. И в този момент се появявате вие. Богата, прекрасна — направо твърде хубаво, за да е истина.

— И? — поинтересува се тя.

— Твърде хубаво, за да е истина — повторих аз. Извадих от чекмеджето си четирийсет и четири калибровия пистолет, насочих го към нея и запънах ударника. — Наречете ме побъркан, но напоследък си мисля, че когато нещо е прекалено хубаво, за да е истина, то вероятно не е истина. Сложете ръцете си върху бюрото, моля.

Веждите й се повдигнаха. Великолепните й очи се разшириха. Тя преглътна, бавно вдигна ръцете си и ги сложи на масата.

— Какво си мислите, че правите? — попита предизвикателно.

— Проверявам една теория — отговорих аз. Без да отмествам пистолета от нея и без да я изпускам от поглед, отворих друго чекмедже. — Вижте, напоследък имам неприятни посетители. Това ме кара да съм нащрек за проблемите, които може да ме сполетят. Мисля, че ви спипах.

— Не знам за какво говорите, господин Дрезден, но съм сигурна…

— Спестете си думите.

Порових из чекмеджето и намерих каквото търсех. Миг по-късно извадих от там обикновен стар пирон и го оставих върху бюрото.

— Какво е това? — попита тя почти шепнешком.

— Лакмусова хартия — отговорих аз.

Пернах леко с нокътя на пръста си пирона и той се затъркаля по повърхността на бюрото към идеалния й маникюр.

Тя не помръдна почти до последния миг, но точно преди пиронът да я докосне, тя с неуловимо движение отскочи две крачки от бюрото ми, събаряйки стола си. Пиронът се дотъркаля до ръба на бюрото и с дрънчене тупна на пода.

— Желязо — казах аз. — Студено желязо. Феите не си падат по него.

Лицето й изгуби всякакво изражение. Само преди миг тя ме гледаше арогантно, надменно, изпълнена с безгрижна самоувереност. Всичко това изчезна, останаха само студените й и прекрасни черти, лишени от каквито и да е емоции, които да й придават някаква човечност.

— Сделката с кръстницата ми е в сила още няколко месеца — казах аз. — Тя обеща да ме остави на мира за година и един ден. Това бяха условията. Ако се опита да ги наруши, това силно ще ме разстрои.

Тя ме изучаваше няколко дълги секунди в пълна тишина. Беше доста изнервящо да гледам това толкова прекрасно и същевременно чуждо лице. Струваше ми се, че зад тези черти се таи нещо, което има твърде малко общо с мен и дори не се и опитва да ме разбере. От вида на тази празна маска ми пресъхна гърлото и трябваше да положа големи усилия, за да не се разтрепери ръката ми, с която държах пистолета. Но после тя направи нещо, което я накара да изглежда дори още по-чужда и плашеща.

Тя се усмихна. Бавна усмивка, жестока като назъбен нож. Когато заговори, гласът й звучеше почти толкова красиво, както по-рано. Но беше станал празен, монотонен, зловещ. Неволно се наведох напред, за да я чувам по-ясно.

— Хитро — промърмори тя. — Да. Като си помисля, никак не беше зле. Точно каквото ми трябва.

По гърба ми пробягаха студени тръпки.

— Не искам неприятности — казах. — Просто си вървете и ще се престорим, че нищо не се е случило.

— Но се случи — промълви тя. От звука на гласа й стаята започна да ми се струва още по-студена. — Вие успяхте да погледнете зад воала ми. И доказахте своята стойност. Как го направихте?