Джим Батчер - Летният рицар

— Статичното електричество на дръжката на вратата — отвърнах аз. — Вратата беше заключена. Нямало е как да я отворите, значи, просто сте минали през нея. И танцувахте около въпросите ми, вместо просто да им отговорите.

Все още усмихвайки се, тя кимна.

— Продължавайте.

— Нямате дамска чанта. Не са много жените, които излизат с костюм за три хиляди долара, но без дамска чанта.

— Хммм — рече тя. — Да. Справихте се отлично, господин Дрезден.

— Не знам за какво говорите — казах аз, — но не искам повече да имам вземане-даване с феи.

— Не обичам да ме наричат така, господин Дрезден.

— Ще го преживеете. Разкарайте се от офиса ми.

— Би трябвало да ви е известно, господин Дрезден, че всички от моя вид, от най-големите до най-малките, са длъжни да говорят само истината.

— Това не намалява способността ви да мамите.

Очите й проблеснаха и видях как зениците й промениха формата си, като се превърнаха от кръгли, човешки, във вертикални, котешки. Тя ме гледаше, без да мига.

— И все пак, както казах, смятам да рискувам. Ще заложа всичко на вас.

— Ъъъ… Какво?

— Нуждая се от услугите ви. Откраднато е нещо ценно. Искам да го върнете.

— Нека да се изясним — казах аз. — Искате да ви върна нещо откраднато?

— Не на мен — поправи ме тя. — На законните му собственици. Искам да намерите крадеца и да го хванете, и по този начин да ме оневините.

— Направете го сама — предложих аз.

— В този случай не мога да действам напълно сама — промърмори тя. — Точно по тази причина ви избрах за свой емисар. Свой агент.

Разсмях се. Това докара върху съвършените й бледи черти нещо различно — гняв. Гняв, студен и страшен, проблесна и в очите й и смехът замръзна в гърлото ми.

— Не мисля, че ще се получи — казах. — Повече не правя никакви сделки с вашия народ. Дори не знам коя сте.

— Мило дете — промълви тя с бавен, режещ глас, — сделката вече е сключена. Ти си дарил живота си, съдбата си, бъдещето си в замяна на сила.

— Да. На кръстницата ми. Но и това все още се оспорва.

— Вече не — възрази тя. — Дори в този свят на смъртни се практикува прехвърлянето на дългове от едни ръце в други. Изкупуване на ипотеки, нали така?

Вътрешностите ми изстинаха.

— За какво говорите?

Зъбите й се показаха — остри и бели. Това не беше усмивка.

— Вашата ипотека, смъртно дете, е продадена. Аз я купих. И вие сте мой. И ще ми помогнете в този случай.

Оставих пистолета на бюрото и отворих най-горното чекмедже. Извадих от там нож за писма — стандартна изработка с тежко, плоско острие и резбована дръжка.

— Грешите — казах аз и отричането в гласа ми беше абсолютно очевидно, дори и за мен. — Кръстницата ми никога не би направила това. Следователно се опитвате да ме измамите.

Тя се усмихна, гледайки ме със сияещи очи.

— Тогава нека да ви убедя, че това е истината.

Лявата ми длан плесна върху бюрото. Гледах стъписано към стиснатия като във филм на ужасите нож в дясната ми ръка. Панически се опитвах да сваля ръката си или поне да изпусна ножа, но ръцете ми се движеха сами, сякаш принадлежаха на някой друг.

— Почакайте! — извиках.

Тя ме наблюдаваше студено и дистанцирано, но с любопитство.

Замахнах силно с ножа към опакото на собствената ми длан. Бюрото ми е от евтините. Острието се заби в месото между палеца и показалеца ми и прикова ръката ми към плота. Веднага щом кръвта потече, по ръката ми се плъзна болка. Опитах се да се боря с нея, но паниката ми пречеше да се овладея. От мен се изтръгна скимтене. Опитах се да издърпам ножа, но противно на усилията ми, ръката ми го завъртя в раната ми.

Болката ме обезсили. Не можех дори да си поема достатъчно дъх, за да изкрещя.

Жената, тоест феята, протегна ръка и отдръпна пръстите ми от дръжката на ножа. С рязко решително движение тя изтегли острието и го остави на бюрото, обляно от кръвта ми.

— Е, магьоснико, сега си наясно не по-зле от мен. Ако не ми принадлежеше, нямаше да имам такава власт над теб.

В този момент единственото, което ме вълнуваше, беше болката в ръката ми, но някаква нищожна част от мен осъзна, че тя говори истината. Феите не могат току-така да направят от теб кукла на конци. Трябва да ги допуснеш в себе си. Така както аз преди много години, когато бях още млад и глупав, допуснах кръстницата си Лий. Наложи ми се да го направя отново миналата година в замяна на обещанието й, че няма да ме закача година и един ден.

Но сега тя беше предала юздата си на някой друг. Някой, който не беше обвързан с второто обещание.