Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— … бузите му са зачервени — тъкмо казваше Джулиън. — Като че ли има температура.

— Няма — заяви Даяна твърдо. — Нуждае се от това, Джулс. Сънят лекува.

Ема видя неприкритото съмнение върху лицето на Джулиън. Знаеше точно какво си мисли: Сънят не ме излекува, когато майка ми умря, нито когато баща ми загина, няма да излекува и това. То винаги ще си остане рана.

Даяна хвърли поглед към Ема.

— Дру? — попита.

Джулиън вдигна глава и когато очите му срещнаха тези на Ема, тя почувства болката в тях като удар в гърдите си. Изведнъж й стана трудно да диша.

— Спи — отвърна почти шепнешком. — Отне известно време, но най-сетне заспа.

— Бях в Града на тишината — каза Джулиън. — Отнесохме Ливи там. Помогнах им да положат тялото й.

Даяна посегна да сложи ръка върху неговата.

— Джулс — рече тихичко. — Трябва да се изкъпеш и да се преоблечеш, да си починеш.

— Трябва да остана тук — заяви Джулиън ниско. — Ако Тай се събуди, а мен ме няма…

— Няма да се събуди — отвърна Даяна. — Мълчаливите братя са изключително точни с дозите.

— Ако се събуди и те види тук, облян в кръвта на Ливи, изобщо няма да помогне, Джулиън — обади се Ема и Даяна я погледна, очевидно изненадана от резките й думи, но Джулиън примигна, сякаш се пробуждаше от сън. Ема му протегна ръка. — Ела.

Небето беше смесица от тъмносиньо и черно там, където над планините в далечината бяха надвиснали буреносни облаци. За щастие, пътят към Гард беше огрян от факли с магическа светлина. Кристина вървеше покрай него, придържайки се в сенките. Във въздуха се долавяше озоновият полъх на надвиснала буря, който й напомняше за металическия мирис на кръв.

Когато стигна до портите на Гард, те се отвориха, за да пропуснат групичка Мълчаливи братя. Върху одеждите им като че ли блещукаха дъждовни капки.

Кристина се долепи до стената. Не вършеше нищо нередно (всички ловци на сенки можеха да идват в Гард, когато поискат), ала инстинктивно не искаше да я забележат. Когато Братята минаха покрай нея, видя, че не бяха дъждовни капки, а ситни парченца стъкло.

Явно идваха от Залата на Съвета. Кристина помнеше как прозорецът се беше строшил, когато Анабел изчезна. Всичко това бе неясно петно от шум и пръснала се на парченца светлина: цялото внимание на Кристина беше погълнато от семейство Блекторн. От Ема и покрусата върху лицето й. От Марк, сгърчен, сякаш поемаше физически удар.

Вътрешността на Гард беше притихнала. Навела глава, Кристина крачеше бързо по коридорите, следвайки звуците на гласовете, долитащи откъм Залата. Свърна, за да изкачи стъпалата към местата на второто ниво, което бе издадено над останалата част от стаята като балкон в театъра. Около подиума долу имаше множество нефилими, крачещи напред-назад. Някой (Мълчаливите братя?) беше разчистил натрошените стъкла и кръвта. Прозорецът беше поправен.

Крийте доказателствата колкото си искате — помисли си Кристина, докато коленичеше, за да погледне между перилата на балкона. — То все пак се случи.

Видя Хорас Диърборн, седнал на един висок стол. Беше едър, кокалест мъж, не особено мускулест, макар сухожилията по ръцете и врата му да изпъкваха като въжета. Дъщеря му, Зара Диърборн (косата й беше сплетена грижливо и увита около главата й, бойната й униформа — безупречно чиста), стоеше зад него. Не приличаше особено на баща си, освен може би в гнева, изопнал лицата им, и страстната им отдаденост на Кохортата, фракция на Клейва, чиито членове вярваха в превъзходството на ловците на сенки над долноземците дори когато ставаше дума за нарушаване на Закона.

Около тях се бяха струпали още ловци на сенки, млади и стари. Кристина разпозна немалко центуриони (Мануел Касалес Вилялобос, Джесика Босежур и Саманта Ларкспиър), както и много други нефилими, които бяха издигали лозунги на Кохортата по време на срещата. Имаше и доста, които, доколкото й беше известно, не бяха членове на Кохортата. Като Ласло Балог, суровия ръководител на Института в Будапеща и един от главните архитекти на Студения мир и прекалено строгите мерки против долноземците. Жосиан Понмерси Кристина познаваше от Института в Марсилия. Дилейни Скарсбъри преподаваше в Академията. Някои други бяха приятелки на майка й: Трини Кастел от Барселона и Луана Карвальо, която ръководеше Института в Сао Паоло, я познаваха от малка.

Всички бяха членове на Съвета. Кристина изрече безмълвна молитва на благодарност, задето майка й не беше тук, прекалено заета с нашествието на демони халфа в Аламеда, за да дойде, разчитайки на Диего да представлява интересите й.