Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Тъкмо се канеше да сложи ръка на рамото му, когато той вдигна поглед към нея. По лицето му нямаше следи от сълзи. Очите му бяха останали сухи и след смъртта на баща му, спомни си тя, когато за първи път беше отворил вратата на Института и бе осъзнал, че е ловец на сенки.

— Тай обича познатите неща — каза Кит. — Няма да знае къде е, когато се събуди. Трябва да донесем сака му тук, както и всичко, което взе от Лондон.

— Тук са — посочи Даяна към спортния сак на Тай, пъхнат под леглото, предвидено за Ливи.

Без да я поглежда, Кит стана и се приближи до него. Отвори го и извади книга — дебела, със старинни корици. Остави я безмълвно върху леглото, до отворената лява ръка на Тай, и когато зърна заглавието, написано със златни букви на корицата, Даяна откри, че дори така вцепененото й сърце е в състояние да потръпне от още болка.

Завръщането на Шерлок Холмс.

Луната се издигаше в небето и демонските кули на Аликанте сияеха.

Много години бяха минали, откакто Марк за последно бе стъпвал в Аликанте. Дивият лов бе прелитал над него и той помнеше как гледа земите на Идрис да се разстилат под тях, докато останалите от Лова надават подигравателни крясъци и вой, развеселени от това, че летят над земите на нефилимите. Ала сърцето на Марк винаги започваше да бие учестено при вида на родината на нефилимите — ярко сребърното езеро Лин, зеленината на Брослиндската гора, каменните къщи в околностите и проблясването на Аликанте, издигащ се върху своя хълм. И Кийрън до него, който го гледаше как гледа Идрис.

Моето място, моите хора. Моят дом , мислил си бе той. Ала на земята всичко изглеждаше различно: по-прозаично, изпълнено с миризмата на водата в каналите през лятото, улици, огрени от сурова магическа светлина. Домът на инквизитора не беше далече, но те вървяха бавно. Минаха няколко минути, преди Хелън да проговори.

— Видял си леля ни в царството на феите. Нене. Само Нене, нали?

— Беше в Двора на светлите елфи. — Марк кимна, благодарен за това, че тя бе нарушила мълчанието. — Колко сестри имаше майка ни?

— Шест или седем, мисля — каза Хелън. — Нене е единствената добра измежду тях.

— Мислех, че не знаеш къде е Нене?

— Никога не ми е казвала къде е, но откакто ме изпратиха на остров Врангел, често ми пишеше — обясни Хелън. — Мисля, че изпитваше състрадание към мен.

— Тя ни помогна да се скрием и изцели Кийрън — каза Марк. — Говори ми за елфическите ни имена. — Той се огледа наоколо. Бяха стигнали до къщата на инквизитора, най-голямата в тази част на улицата, с балкони над канала. — Никога не съм мислел, че ще се върна тук. Не и в Аликанте. Не и като ловец на сенки.

Хелън стисна рамото му и двамата пристъпиха заедно към вратата. Тя почука и един измъчен на вид Саймън Люис им отвори. Минали бяха години, откакто Марк го беше видял за последен път, и сега той изглеждаше по-възрастен: раменете му бяха по-широки, кафявата коса — по-дълга, а по челюстта му беше набола брада.

Той отправи леко крива усмивка на Хелън.

— Когато за последно бяхме тук с теб, аз бях пиян и крещях под прозореца на Изабел. — След това се обърна към Марк. — А когато те видях за последен път, бях затворен в една клетка в царството на феите.

Марк не беше забравил: Саймън, вдигнал очи към него иззад пречките на изработената от феи клетка, и той, който му казваше: Не съм елф. Аз съм Марк Блекторн от Лосанджелиския институт. Каквото и да казват те; каквото и дами причиняват, все още си спомням кой съм.

— Да — отвърна. — Ти ми разказа за братята и сестрите ми, за сватбата на Хелън. Бях ти благодарен.

Поклони се леко, по навик и зърна изненаданото изражение на Хелън.

— Ще ми се да бях могъл да ти кажа повече — каза Саймън с по-сериозен глас. — И толкова съжалявам. За Ливи. Тук също скърбим.

С тези думи той отвори вратата по-широко и Марк зърна просторно преддверие с голям полилей на тавана, вляво имаше семейна стая, където Рафи, Макс и Тави седяха пред незапалената камина и си играеха с малка купчинка играчки. Изабел и Алек седяха на дивана: тя беше обвила ръце около врата на брат си и ридаеше тихичко до гърдите му. Ниски, безнадеждни хлипове, които отекнаха дълбоко в неговите гърди, докосвайки същите струни на загуба.

— Моля те, предай на Изабел и Алек, че съжаляваме за загубата на баща им — рече Хелън. — Не искахме да се натрапваме. Тук сме, за да вземем Октавиан.

В този миг Магнус се появи откъм преддверието. Кимна им и като отиде при децата, взе Тави в прегръдките си. Макар че Тави ставаше прекалено голям, за да го носят, но пък в много отношения той бе малък за годините си — сякаш рано познатата скръб бе съхранила нещо детинско у него. Когато Магнус дойде при тях, Хелън понечи да посегне към него, ала Тави протегна ръчички към Марк.