Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Кристина беше замръзнала на мястото си. Джулиън изглеждаше като призрак от Шекспирова пиеса. Очевидно не беше сменил дрехите си след Залата на Съвета, ризата и якето му бяха вкоравени от засъхнала кръв.

Тя и така обикновено не знаеше как да говори с Джулиън. Благодарение на Ема беше научила за него повече, отколкото беше уместно. Знаеше, че е отчаяно влюбен в приятелката й, беше очевидно от начина, по който я гледаше, по който говореше с нея, от дребните жестове, като това да й подаде чиния през масата. Нямаше представа как никой от останалите не го виждаше. Познаваше други парабатаи и те не се гледаха по този начин.

Да знаеш нещо толкова лично за някого, беше неловко и при най-добри обстоятелства. Това не бяха най-добри обстоятелства. Лицето на Джулиън беше безизразно, когато пристъпи в преддверието, от движенията му люспиците от засъхналата кръв на сестра му се ронеха от якето му и падаха по пода.

Ако просто останеше неподвижна, помисли си Кристина, може би нямаше да я види и щеше да се качи на горния етаж, и така и двамата щяха да си спестят един неловък момент. Ала още докато си го мислеше, празното му изражение прониза сърцето й и преди да си даде сметка, че се е раздвижила, вече стоеше на прага.

— Джулиън — каза тихичко.

Той не изглеждаше сепнат. Обърна се, за да я погледне — бавно, като автомат, чийто механизъм се беше развинтил.

— Как са те?

Как да отговориш на такъв въпрос?

— Грижат се за тях — каза най-сетне. — Хелън беше тук, както и Даяна, и Марк.

— Тай…

— Все още спи.

Кристина подръпна нервно полата си. Беше сменила всичките си дрехи, след като се върнаха от Залата на Съвета, просто за да се почувства чиста.

Джулиън най-сетне срещна очите й. Неговите бяха зачервени, макар тя да не помнеше да го е видяла да плаче. А може би беше плакал, докато държеше тялото на Ливи… не беше искала да си спомни това.

— Ема. Тя добре ли е? Ти ще знаеш. На теб би казала.

— С Друзила е. Но съм сигурна, че ще иска да те види.

— Но добре ли е?

— Не — отвърна Кристина. — Как би могла да е добре?

Джулиън погледна към стъпалата, сякаш не бе в състояние да си представи усилието, което щеше да му коства да ги изкачи.

— Робърт щеше да ни помогне — каза. — На Ема и мен. Ти знаеш за нас, сигурен съм в това, знаеш какво изпитваме.

Кристина се поколеба, смаяна. За нищо на света не би предположила, че Джулиън би го споменал пред нея.

— Може би следващият инквизитор…

— На връщане минах през Гард. Вече се бяха се събрали. По-голямата част от Кохортата и половината от Съвета. Обсъждаха кой ще бъде следващият инквизитор. Съмнявам се, че ще изберат някой, който би ни помогнал. Би трябвало да ме е грижа — каза. — Но точно сега изобщо не ме интересува.

Една врата се отвори в горния край на стълбището и върху тъмната площадка се разля светлина.

— Джулиън? — повика го Ема. — Джулиън, ти ли си?

При звука на гласа й той се изпъна лекичко, несъзнателно.

— Идвам.

Не погледна към Кристина, докато поемаше по стълбите, но й кимна — бърз жест на благодарност.

Тя чу как стъпките му затихнаха, докато гласът му се смесваше с този на Ема. Отново погледна към кухнята. Счупената чиния лежеше в ъгъла. Би могла да я смете. Би било по-практично, а Кристина открай време смяташе себе си за практична.

Миг по-късно вече беше навлякла бойното си яке над дрехите си. Пъхна няколко серафимски ками в колана с оръжията и като отвори входната врата, излезе тихичко в Аликанте.

Ема слушаше как Джулиън изкачва стълбата. Звукът на стъпките му беше като музика, която познаваше, откакто се помнеше, и с която толкова бе свикнала, че тя почти бе престанала да бъде музика.

Устоя на порива да го повика отново — беше в стаята на Дру, а тя току-що бе заспала, изтощена, все още облечена в дрехите, които беше носила на срещата на Съвета. Чу как Джулиън пое по коридора, а после звука от отваряне и затваряне на врата.

Внимавайки да не събуди Дру, тя излезе от стаята. Изобщо не се поколеба къде е Джулиън: няколко врати надолу по коридора беше стаята, отредена на Тай.

Вътре се разливаше мека светлина. Даяна седеше в едно кресло до горната част на леглото на Тай, лицето й беше изопнато от скръб и умора. Кит беше заспал, облегнат на стената, с ръце в скута си.

Джулиън стоеше до леглото на Тай и го гледаше, отпуснал ръце до тялото си. Тай спеше спокойния сън на упоените, косата му изглеждаше тъмна на фона на белите възглавници. И все пак дори в съня си заемаше само лявата половина на леглото, сякаш оставяше до себе си място за Ливи.