Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Възгласи „Диърборн! Диърборн!“ изпълниха стаята. Кристина се беше вкопчила в перилата на балкона, ушите й пищяха. Това не можеше да се случва. Трини не беше такава. Приятелите на майка й не бяха такива. Това не можеше да бъде истинското лице на Съвета.

Неспособна да понесе нито миг повече, тя скочи на крака и се втурна навън.

Стаята на Ема беше малка и боядисана в неуместно яркожълто. Бяло легло с колони доминираше мястото. Ема заведе Джулиън до него, дръпна го нежно да седне и отиде да пусне резето на вратата.

— Защо заключваш?

Джулиън повдигна глава. Това бяха първите му думи, откакто бяха излезли от стаята на Тай.

— Нуждаеш се от уединение, Джулиън.

Обърна се към него. Господи, начинът, по който изглеждаше, й късаше сърцето. Лицето му беше опръскано с кръв, дрехите му бяха потъмнели и вкоравени от нея, по обувките му имаше засъхнали петна.

Кръвта на Ливи. Искаше й се да бе могла да бъде по-близо до Ливи в онези последни моменти, да й беше обърнала повече внимание, вместо да се притеснява за Кохортата, за Мануел и Зара, и Джесика, за Робърт Лайтууд и изгнаничеството, за собственото си разбито, объркано сърце. Щеше й се да я беше прегърнала един последен път, дивейки се на това колко бе пораснала, как се беше променила от пухкавото бебе от най-ранните й спомени.

— Недей — каза Джулиън дрезгаво.

Ема се приближи до него, това беше по-силно от нея.

— Какво?

— Недей да виниш себе си. Усещам, че си мислиш как е трябвало да сториш нещо различно. Не мога да допусна подобни мисли или ще рухна.

Седеше на самия ръб на леглото, сякаш не бе в състояние да понесе дори мисълта да легне. Ема докосна нежно лицето му, плъзвайки длан по линията на челюстта му. Джулиън потрепери и стисна силно китката й.

— Ема — каза и за първи път в живота си тя не бе в състояние да разгадае гласа му… беше нисък и тъмен, суров, без да бъде ядосан, искащ нещо, ала тя не беше сигурна какво.

— Какво мога да сторя? — прошепна. — Какво мога да сторя? Аз съм твоят парабатай, Джулиън, трябва да ти помогна.

Той все още стискаше китката й, зениците му бяха широки дискове, превръщащи синьо-зеленото на ирисите му в ореол.

— Правя плановете си стъпка по стъпка — каза. — Когато всичко ми се струва прекалено много, си задавам въпроса кой проблем трябва да бъде разрешен първи. Когато се погрижа за него, идва ред на следващия. Ала тук дори не знам откъде да започна.

— Джулиън. Аз съм твоят партньор в битките. Чуй ме. Това е първата стъпка. Стани.

Той присви очи насреща й за миг, а после се подчини. Стояха съвсем близо, Ема усещаше солидността и топлината му. Свали якето от раменете му, а после улови ръба на тениската му. Сега тя приличаше на мушама, лепкава от кръв. Дръпна я и дрехата се скъса, увисвайки от ръцете му.

Очите на Джулиън се разшириха, но не понечи да я спре. Ема смъкна тениската и я пусна на земята, а после се наведе и събу окървавените му ботуши. Когато се изправи, той я гледаше с повдигнати вежди.

— Наистина ли ще ми смъкнеш панталона?

— Изцапан е с кръв.

Думите едва не я задавиха. Когато докосна гърдите му, усети как той си пое дъх. Представи си, че усеща назъбените ръбове на сърцето му под мускулите. Кожата му също беше изцапана с кръв, засъхнали петна по шията и рамото. Там, където беше притискал Ливи до себе си.

— Трябва да се изкъпеш — каза. — Ще те изчакам.

Джулиън докосна линията на челюстта й лекичко, с връхчетата на пръстите си.

— Ема. И двамата трябва да бъдем чисти.

Обърна се и отиде в банята, оставяйки вратата широко отворена. След миг Ема го последва.

Беше пуснал остатъка от дрехите си на купчинка на пода и стоеше под душа по бельо, оставяйки водата да се стича по лицето и косата му.

Преглъщайки мъчително, Ема се събу по гащички и камизолка и влезе при него. Водата беше парещо гореща и изпълваше малкото каменно пространство с пара. Джулиън стоеше, без да помръдва под струята, оставяйки я да нашари кожата му с бледоалени вадички.

Ема посегна покрай него и намали температурата. Той я гледаше, без да продумва, докато тя взе сапуна и го разпени между ръцете си. Когато сложи насапунисаните си длани върху кожата му, той си пое рязко дъх, сякаш от болка, но не помръдна нито на сантиметър.

Затърка кожата му, като почти впиваше пръстите си в нея, докато изстъргваше кръвта. Водата, стичаща се в канала, стана розово-червена. Сапунът миришеше силно на лимон. Тялото му беше кораво под допира й, мускулесто и покрито с белези. Вече не беше тялото на момче. Кога се беше променил? Не можеше да си спомни деня, часа, момента.