Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Мечовете му са у мен — рече Фъргюс. — Мисля, че ще искате да ги видите.

Той ги остави в краката на кралицата. Един по-голям меч, върху чието тъмно сребърно острие имаше звезди, а дръжката и ефесът му бяха позлатени. По-малкият бе от черно злато и адамас, със звезди, минаващи по средата му.

— Хеосфорос и Фосфорос — каза кралицата. — Но те бяха унищожени.

— Не и в моя свят — рече Джейс. — В Туле са живи много неща, които тук са мъртви, и много неща, които са живи в твоя свят, кралице, са мъртви в моя.

— Говориш с гатанки — отвърна кралицата, макар прастарото й сърце да бе започнало да бие необичайно бързо. Земята на Туле е смърт и ще посее смърт във вашия свят. — Да не би да идваш от света, който кралят на тъмните феи наричаше Туле?

Джейс се поклони престорено ниско. Дрехите му бяха покрити с прах и не приличаха на нефилимските дрехи, които тя бе виждала някога.

— Не съм онзи Джейс Херондейл, когото познаваш или си срещала някога. Аз съм неговото тъмно огледало. Действително идвам от онзи свят. Ала приятелят ми бе роден тук, във вашите Дворове.

— Приятелят ти? — прошепна кралицата.

Джейс кимна.

— Аш, свали си качулката.

Спътникът му вдигна ръка и отметна качулката на плаща си, ала кралицата вече знаеше какво ще види.

Бяло-сребърни къдрици се посипаха по челото му. Беше с няколко години по-възрастен от деня, в който беше минал през Портала в тронната зала на Тъмния крал. Тогава бе приличал на смъртен, макар че върху лицето му вече се виждаше намек за нейната красота. Очите му бяха зелени като трева, такива, каквито бяха истинските очи на баща му. Гледаше я със спокоен, прям поглед.

— Аш — ахна тя, изправяйки се на крака. Искаше й се да се хвърли на врата на сина си, но се сдържа. Никой не даваше нещо срещу нищо в Дворовете. — Доведе ми сина ми — рече тя. — И аз ти благодаря за това. Ала какво искаш в замяна?

— Сигурно място, където Аш да живее. Да остана с него, докато той расте.

— И двете ти желания може да бъдат изпълнени лесно — отвърна кралицата. — Няма ли нищо друго?

— Има още нещо — каза Джейс, който не беше Джейс; златните му очи бяха сурови. — Искам да ми доведеш Клеъри Феърчайлд.

— В един друг живот бих могъл да бъда сърфист — заяви Джейс.

Седеше до Алек върху стопления от слънцето пясък на брега. И двамата бяха сплели ръце под главите си, та по-добре да виждат фойерверките на Рейгнър, които избухваха в небето. Повечето бяха с формата на руните за обич и бракосъчетание, но няколко като че ли бяха вулгарни картинки, които Джейс се надяваше Макс и Рафи да не видят.

— През цялото време щеше да скачаш от дъската и да раздаваш юмруци на акулите — каза Алек. Новият пръстен проблясваше върху пръста му на лунната светлина. — Едва ли би могло да се нарече сърфиране .

От него се излъчваше тихо щастие и умиротворение. Джейс не можеше да му завижда за това. Радваше се за Алек и си даваше сметка за всичко, което го очакваше. През трите седмици, откакто Клейвът се беше разпаднал и те бяха прокудени от Аликанте, в Ню Йорк беше сформиран кризисен екип. Светилището на Института (където долноземците можеха да идват и да си отиват без проблем) бе станало техен щаб.

Джейс и Клеъри поспиваха по няколко часа на горния етаж и когато слезеха, заварваха Алек вече потънал в работа, заобиколен от други ловци на сенки: Изабел и Саймън, Мерис и Кадир. Люк и Джослин също се отбиваха понякога, а Мая и Лили винаги бяха на разположение, както и Магнус, когато успееше да намери кой да се грижи за децата.

Имаше толкова много неща за вършене. Трябваше да намерят ново място, където да разположат Залата на Съвета за срещи. Изготвяха списък с имената на всички ловци на сенки, които бяха останали в Аликанте, и онези, които съставляваха Клейва в изгнание. Немалко Институти бяха останали без ръководители, трябваше да се състоят цял куп избори, включително и за инквизитор (макар Алек да беше сигурен, че постът е в кърпа вързан на Диего Росалес). Саймън щеше да помогне на Люк, Марисол и Беатрис да подготвят новата Академия и да я отворят за ученици.

Василиас трябваше да бъде изграден наново на друго място, но как? Аликанте беше техен: тяхно място, където можеха да планират и да строят, и да живеят. Ловците на сенки извън Идрис живееха на места, които мунданите бяха изоставили или забравили. Не създаваха свои собствени места за срещи и болници. Не издигаха високи кули, или поне не го бяха правили от години.