Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Отпуснаха ръце, без да откъсват очи един от друг. Слънцето се издигаше над хоризонта, обагряйки небето като едно от платната на Джулиън в кралски пурпур и кърваво злато. Развиделяваше се по повече от един начин: щяха да пристъпят в новия ден на света, без да се страхуват. Това щеше да бъде истинското начало на един нов живот, който щяха да прекарат заедно, с всичките си човешки слабости и несъвършенства. И ако в някакъв момент един от тях се боеше от лошото в себе си, както се случваше с всички хора понякога, другият щеше да му напомни за доброто.

Кралицата седеше на трона си, докато елфически работници влизаха и излизаха от стаята.

Всичко се беше променило. Цветът на триумфа беше злато, а кралят на тъмните феи беше мъртъв. Любимият му син бе станал най-близкият й съветник и верен приятел. След като толкова дълго се беше намирала в ледения затвор на скръбта по Аш, отново започваше да се чувства жива.

Работници лъскаха мраморните подове, заличавайки следите от изгорено. В дупките по стените сега имаше скъпоценни камъни, които блещукаха като намигващи очи, червени и сини, и зелени. Пеперуди с искрящи крила кръжаха под тавана и хвърляха трептящи, призматични шарки върху покрития с копринена драперия престол и ниските дивани, които бяха донесени, за да могат придворните й да се изтягат върху тях.

Скоро новият крал на тъмните феи, Кийрън, щеше да й дойде на посещение и щеше да намери тронната зала ослепителна. Беше любопитна да види краля момче. Беше го срещала преди, един от сюрията диви деца на краля, наранен и облягащ се на ловци на сенки за подкрепа. Това, че се бе издигнал толкова високо, я изненадваше. Навярно имаше скрити качества.

Тази нова близост между ловците на сенки и Тъмния двор беше притеснителна, разбира се. Беше изгубила няколко добри придворни заради лукавството на ловците на сенки, сред които и Нене. Навярно би трябвало да се постарае повече да накара момчето Блекторн и момичето Карстерс да унищожат парабатайската руна и да отслабят армията си. Можеш обаче само да посееш семената на раздора; не можеше да си сигурен, че те всички ще покълнат. Това бяха кроежи, които отнемаха дълго време, и нетърпението никому не беше от полза.

Пък и беше съсипана от загубата на сина си. Не беше престанала да го издирва, но нямаше особена надежда. Пътуването между световете не беше магия, която феите разбираха добре.

Завесата от златно кадифе, която закриваше входа на тронната зала, прошумоля, за да пропусне Фъргюс. Напоследък лицето му вечно имаше кисело изражение, откакто мястото му на неин фаворит бе заето от Адаон. Сега обаче върху него беше изписано нещо повече от вкиснатост. Сега там се четеше повече от тревога.

— Милейди, имате посетители.

Кралицата се понадигна в стола си, така че да покаже бялата си копринена рокля, впита и паяжинена, в най-благоприятна светлина.

— Кралят на тъмните феи?

— Не — отвърна Фъргюс. — Ловец на сенки. Джейс Херондейл.

Кралицата присви очи насреща му.

— На Джейс Херондейл му е забранено да стъпва в тронната ми зала. — Последния път, когато го беше направил, едва не я бе намушкал. Безотговорно бе от страна на Фъргюс да забрави подобно нещо. — Добре ли се чувстваш, Фъргюс? Защо не го отпрати?

— Защото мисля, че ще искате да го приемете, милейди. Той предаде оръжията си доброволно и освен това… не е сам.

— Надявам се да си заслужава времето ми, Фъргюс, или ще изгубиш втората си спалня. — Тя махна сърдито с ръка. — Нека влезе, но ти се върни и остани на пост.

Фъргюс излезе, а кралицата си помисли дали да не накара Джейс да бъде накълван от пиксита, но беше прекалено голямо усилие и щеше да подразни ненужно новото нефилимско управление. Говореше се, че бяха сложили Алек Лайтууд на власт (за което можеше само да се съжалява, тъй като тя не го харесваше, откакто беше убил Мелиорн, един от най-добрите й рицари), а той едва ли щеше да прости, ако причиняха нещо такова на най-добрия му приятел.

Може би именно затова беше дошъл? Да сключи съюз? Тази мисъл едва й беше хрумнала, когато завесата прошумоля отново и Фъргюс се върна, съпровождайки двама души, единият от които беше облечен в дълги одежди, с ниско спусната качулка.

Другият беше Джейс Херондейл, но не онзи Джейс Херондейл, когото тя познаваше. Онзи Джейс беше красив така, както бяха красиви ангелите: този Джейс беше по-възрастен и изпит. Все още бе красив, но с красотата на гранитна канара, поразена от мълния. В очите му нямаше нищо меко, мускулите му бяха като на възрастен, у него не бе останала и следа от нещо детско. Излъчваше тъмна светлина, сякаш където и да отидеше, носеше със себе си миазма от зла магия.