Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Защото ме обичаш.

— Така е — съгласи се тя. — Дори повече, отколкото преди.

Ръцете му я прегърнаха още по-силно и тя го погледна; лицето му беше обтегнато, като от болка.

— Какво има? — попита го озадачено; не бе искала да каже нещо, с което да го нарани.

— Просто мисълта — гласът му беше нисък и дрезгав, — че мога да говоря за това, с теб. Това е свобода, която никога не съм си представял, че ще имаме, че аз ще имам. Винаги съм мислел, че искам невъзможното. Че най-доброто, на което бих могъл да се надявам, е живот на тихо отчаяние като твой приятел, да бъда близо до теб, докато ти живееш своя живот, а аз ставам все по-малка част от него.

— Джулиън. — В очите му имаше болка и дори тя да бе само припомнена болка, Ема ненавиждаше да я види. — Това никога нямаше да се случи. Винаги съм те обичала. Дори когато не го знаех, аз те обичах. Дори когато ти не изпитваше нищо, дори когато не беше себе си, аз помнех истинското ти Аз и те обичах. — Извъртя се и обви ръце около шията му. — А сега те обичам още по-силно.

Наведе се, за да го целуне, и ръцете му се заровиха в косата й: знаеше, че той обича да докосва косата й, така, както открай време обичаше да я рисува. Притегли я в скута си, милвайки я по гърба. Гривната му от морско стъкло бе хладна до голата й кожа, докато устните им се срещаха бавно; устата на Джулиън бе мека и имаше вкус на сол и слънце. Ема се потопи в целувката, в безвременното й удоволствие, в знанието, че тя не бе последната, а една от първите, запечатваща обещанието за обич, което щеше да продължи през всички години на живота им.

Откъснаха се от прегръдката неохотно, като гмуркачи, на които не им се иска да оставят красотата на подземния свят. Обръча на ръцете им, техния град за двама в морето.

— Защо го каза? — прошепна той задъхано, заровил лице в косата на слепоочието й. — Че сега ме обичаш повече?

— Ти винаги изпитваш всичко толкова интензивно — каза Ема след моментно мълчание. — И това бе нещо, което обожавах у теб. Колко много обичаш семейството си, как си готов на всичко за тях. Ала сърцето ти беше затворено. Нямаше доверие на никого и аз не те виня, нагърбваше се с всичко сам и пазеше толкова много тайни, защото мислеше, че трябва да го правиш. А после отвори Института за Военния съвет, заповяда си да повярваш на други хора, за да приведеш плана си в изпълнение. Не се криеше; остави се отворен за това да те наранят или предадат, за да можеш да ги поведеш. А когато дойде при мен в Града на тишината и ми попречи да унищожа руната… — Гласът на Ема потрепери. — Каза ми да имам доверие не само в теб, но и в присъщата доброта на света. Това бе най-ужасният, най-мрачният ми момент, а ти беше там, въпреки всичко, с отворено сърце. Беше там, за да ме върнеш у дома.

Пръстите му легнаха върху ръката й, там, където някога се намираше парабатайската й руна.

— Ти също ми помогна да се върна — каза той с нещо като благоговение. — Цял живот съм те обичал, Ема. И когато не изпитвах нищо, осъзнах, че без тази любов аз съм нищо. Заради теб исках да се освободя от клетката. Ти ме накара да разбера, че любовта създава много повече радост, отколкото болката, която причинява. — Джулиън отметна глава назад, за да я погледне с грейнали синьо-зелени очи. — Обичам семейството си от деня, в който се родих й винаги ще ги обичам. Ти обаче си любовта, която избрах. От всички на света, от всички, които съм срещал някога, избрах теб. Винаги съм имал вяра в този избор. Когато бях до самия ръб, любовта и вярата винаги ме връщаха, връщаха ме при теб.

Когато бях до самия ръб, любовта и вярата винаги ме връщаха. Не беше нужно да пита — знаеше за какво говори: приятелите и семейството им, застанали пред тях на Нетленните поля, обичта, накарала ги да се върнат от едно проклятие толкова могъщо, че целият нефилимски свят се боеше от него.

Тя сложи длан върху сърцето му и за миг двамата останаха да седят в мълчание, ръцете им си спомняха къде се намираха парабатайските им руни някога. Сбогуваха се, помисли си Ема, с онова, което бяха някога: от този миг нататък всичко щеше да бъде ново.

Никога нямаше да забравят това, което се бе случило. Знамето на Стражата на Ливия дори сега се развяваше от покрива на Института. Щяха да си спомнят родителите си, Артър и Ливи, и всичко, което бяха изгубили, но щяха да пристъпят в света, който новият Клейв съграждаше, с надежда и спомени, смесени в едно, защото макар кралицата на феите да беше лъжкиня, всеки лъжец понякога казва истината. Права бе за едно: Без скръб не може да има радост.