Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Гласът на консула беше омекнал. Всички гледаха към нея, дори децата — Тави, Рафи и Макс, — така че всички видяха как изражението й се промени и помрачня. Изрече следващите думи така, сякаш горчаха в устата й.

— А сега новият ни инквизитор иска да каже няколко думи.

Хорас Диърборн пристъпи напред, Джулиън не го беше забелязал до този момент. Носеше бели траурни одежди и подобаващо мрачно изражение, ала зад него като че ли се долавяше насмешка, като сянка зад стъкло.

Зара не криеше широката си усмивка, още от приятелите й от Сколоманса се бяха събрали около нея. Помаха лекичко на баща си, все така усмихната, и ехидната усмивчица на Мануел се разля по цялото му лице.

Джулиън видя, че Изабел и Саймън изглеждаха така, сякаш им се повдига, видя ужаса върху лицето на Ема и гнева върху тези на Магнус и Алек.

Опита се да почувства същото, което и те, ала не можа. Не беше в състояние да почувства каквото и да било.

В продължение на един дълъг миг Хорас Диърборн просто обхождаше тълпата с поглед. Кит бе чул достатъчно от другите, за да разбере, че бащата на Зара е още по-фанатизиран от дъщеря си и че беше избран за инквизитор от множеството на Съвета, което като че ли повече се боеше от Двора на тъмните елфи и заплахата от страна на долноземците, отколкото от това да сложи власт в ръцете на един очевидно зъл човек.

Не че Кит намираше това за учудващо. Единствено за депресиращо.

До него Тай като че ли изобщо не поглеждаше към Хорас. Беше вдигнал очи към Ливи, или поне към малкото от нея, което можеше да види — тя беше бяло петънце на върха на висока купчина дърва за горене. Докато се взираше в сестра си, прокарваше десния си показалец върху опакото на лявата си ръка отново и отново; ако не се броеше това, беше напълно неподвижен.

— Днес — започна Хорас най-сетне, — както каза консулът, може да е ден за скръб.

— Колко мило от негова страна да го признае — измърмори Даяна.

— Само че! — Гласът на Хорас се извиси и той размаха пръст към множеството, сякаш ги обвиняваше в ужасяващо престъпление. — Смъртта на тези двама нефилими… Няма никакво съмнение кой е отговорен за убийството им… глупави ловци на сенки може и да допуснаха това да се случи, ала зад тях се криеше ръката на краля на тъмните елфи и всички феи и долноземци изобщо!

И защо , помисли си Кит. Хорас му напомняше за онези политици, които крещяха по телевизията, почервенели мъже, които винаги изглеждаха разгневени и винаги искаха да ти втълпят, че трябва да се страхуваш. За Кит в идеята, че ако кралят на тъмните елфи беше отговорен за смъртта на Ливи и Робърт, всички долноземци бяха виновни, нямаше никакъв смисъл, но ако се беше надявал на възражения от страна на множеството, остана разочарован. Събралите се бяха странно притихнали, но Кит нямаше чувството, че са настроени против Хорас. По-скоро изглеждаше така, сякаш им се струваше, че би било невъзпитано да нададат възгласи на одобрение. Магнус гледаше с напълно безизразно лице, сякаш някой го беше изтрил с гумичка.

— Смъртта служи, за да ни напомни — продължи Хорас и Кит хвърли поглед към Джулиън, чиято тъмнокестенява коса се развяваше на усилващия се вятър. Кит се съмняваше, че това бе напомняне, от което Джулиън имаше нужда. — Напомняне, че имаме само един живот и трябва да го живеем като воини. Напомняне, че имаме един-единствен шанс да направим правилния избор. Напомняне, че наближава времето, когато всички ловци на сенки ще трябва да решат на чия страна са. Дали са на страната на предатели и долноземцолюбци? Дали са на страната на онези, които биха искали да унищожат нашия начин на живот и културата ни? Дали… млади човече, какво правиш? Слез от там!

— О, в името на Ангела — прошепна Даяна.

Тай бе започнал да се катери по погребалната клада на сестра си. Не изглеждаше лесно — дърветата бяха подредени така, че да горят добре, а не за да се катериш по тях, ала въпреки това Тай успяваше да открие къде да се залови. Вече се беше изкачил доста високо и Кит усети как го пронизва страх при мисълта за това какво щеше да стане, ако една от цепениците се измъкнеше и той паднеше.

Понечи да тръгне след него, без дори да се замисли, но беше спрян от ръка, дръпнала го назад за яката.

— Не. Не ти.

Върху изопнатото лице на Даяна се бяха вдълбали мрачни линии. Не ти. Кит разбра какво имаше предвид само след миг. Джулиън Блекторн вече тичаше, блъсвайки настрани инквизитора (който изписка възмутено), хвърли се към кладата и се закатери след брат си.