Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Усещаше отчаяние, ала то също беше убито и далечно. Изпълваше го с желание да стисне острието на нож, просто за да почувства нещо.

— Предполагам, че не искаш — рече Магнус. — При положение че вероятно не чувстваш почти нищо. — Котешките му очи проблеснаха. — Не биваше да правя онази магия. Съжалявам, че го сторих.

— Недей. — Джулиън и сам не беше сигурен дали имаше предвид недей да го казваш , или недей да съжаляваш . Емоциите бяха прекалено далечни, за да ги достигне. Знаеше обаче, че иска да сложи край на този разговор, така че излезе в коридора, напрегнат и останал без дъх.

— Джулс! — обърна се и видя Тай да се задава към него по коридора.

Онази далечна част в него му каза, че Тай изглежда… различно. Умът му се мъчеше да намери точните думи — „наранен/ уязвен/крехък“, но не успяваше да ги улови.

— Може ли да говоря с теб?

Накриво — помисли си. — Изглежда нетипично за Тай. Престана да се опитва да открие думи и го последва в една от празните спални надолу по коридора, където Тай затвори вратата, обърна се и го прегърна без никакво предупреждение.

Беше ужасно.

Не защото беше ужасно да бъде прегърнат от Тай. Беше приятно, доколкото Джулиън можеше да усети, че нещо е приятно. Умът му каза: Това е твоята плът и кръв, твоето семейство , и ръцете му се вдигнаха автоматично, за да отвърнат на прегръдката. Брат му беше крехък в ръцете му, сякаш бе направен от мидени черупки и пух на глухарчета и съшит с фина копринена нишка.

— Радвам се, че се върна — каза Тай приглушено. Беше притиснал глава до рамото на Джулиън и слушалките му се бяха изкривили на една страна. Вдигна автоматично ръка и ги оправи. — Боях се, че никога вече няма да бъдем заедно.

— Ето обаче, че сме — отвърна Джулиън.

Тай се дръпна лекичко назад, стиснал предницата на якето му.

— Искам да знаеш, че съжалявам — каза по забързания начин на някой, който дълго се е подготвял за тази реч. — На погребението на Ливи се качих на кладата и ти си наряза ръцете, катерейки се след мен, и аз си помислих, че може би си си тръгнал, защото не си искал да се разправяш повече с мен.

Нещо в главата на Джулиън крещеше. Крещеше, че той обича малкия си брат, навярно повече, отколкото обичаше почти всичко друго на света. Крещеше, че Тай рядко се разкриваше по този начин, рядко инициираше физически контакт с него. Един Джулиън, който му се струваше безкрайно далече, се бореше отчаяно, искаше да реагира правилно, да даде на Тай онова, от което той се нуждаеше, за да се съвземе от смъртта на Ливи и да не бъде прекалено съсипан или изгубен.

Ала това бе като да думка по звуконепроницаемо стъкло. Онзи Джулиън, който беше сега, не можеше да го чуе. Тишината на сърцето му беше почти толкова дълбока, колкото тишината, която го обгръщаше в присъствието на Ема.

— Не е това — отвърна. — Искам да кажа, не беше това. Тръгнахме си заради инквизитора. — Ръцете на далечния Джулиън започваха да се израняват от това да блъскат по стъклото. Този Джулиън се мъчеше да намери думи и каза: — Вината не е твоя.

— Добре — рече Тай. — Имам план. План, с който да оправя всичко.

— Добре — каза Джулиън и Тай придоби изненадан вид, но той не го видя. Мъчеше се да се задържи, да открие правилните думи, изпълнените със съчувствие думи, с които да отговори на Тай, който си беше помислил, че брат му си беше тръгнал, защото му беше ядосан. — Сигурен съм, че имаш страхотен план. Имам ти доверие.

Пусна го и се отправи към вратата. По-добре да млъкне, отколкото да рискува да каже не каквото трябва. Всичко щеше да се оправи, когато магията бъде развалена. Щеше да говори с Тай тогава.

— Джулс…? — Тай стоеше несигурно до облегалката на дивана, пръстите му си играеха с кабела на слушалките. — Искаш ли да знаеш…?

— Страхотно е, че си по-добре, Тай — каза Джулиън, без да поглежда лицето му, изразително движещите му се ръце.

Бяха само няколко секунди, но докато излезе в коридора, Джулиън дишаше толкова тежко, сякаш беше избягал от чудовище.

Диего започваше сериозно да се притеснява за Хайме.

Трудно бе да прецени от колко време бяха в затвора на Гард. Чуваха единствено неясен шепот откъм другите килии. Дебелите каменни стени нарочно заглушаваха шумовете, та затворниците да не могат да разговарят помежду си. Не беше виждал отново и Зара. Единствените, които идваха в килията им, бяха стражите (облечени в тъмносините и златисти униформи на охраната на Гард), които им носеха храна.