Джон Робертс - Конан наемника

Тича четири часа и дори не се задъха, но продължи по-бавно — знаеше, че хората на Тотила не са много далеч. Миризмата на пушек в неподвижния въздух му подсказа, че е наближил целта, и го отведе към гаснещите огньове на торманците.

Конан преброи огньовете и получи приблизителна представа за силата на врага. Армията беше по-голяма, отколкото бе очаквал. Тотила сигурно бе силен и способен човек, за да може да свика посред зима толкова много хора.

Конан проучи покрайнините на лагера, търсейки да открие охраната и местонахождението на главатарите. Както беше очаквал, нямаше никакви часови. Една закоравяла банда разбойници като тази на Тотила смяташе тези предпазни мерки за признак на слабост и изнеженост. Конан обиколи целия лагер, но не видя нито навес, нито шатра. Очевидно Тотила спеше на земята, увит в наметалото си, както спяха войниците му. Значи ръководеше хората си с личен пример. Още едно нещо, което трябваше да се помни.

Тази нощ обаче целта на Конан не беше Тотила. Някъде наблизо трябваше да е магьосникът Илма и той беше готов да се закълне, че Илма не спи на земята, завит в наметалото си като обикновените бойци. Нямаше вятър, усещаше се само слаб полъх, доловим единствено от изострените сетива на кимериеца. Той вдигна нос и го подуши, после седна със затворени очи, опрял гръб в едно дърво. За всеки случаен наблюдател имаше вид на заспал. Но не спеше, а подреждаше възприеманите впечатления със съсредоточеността и вниманието на опитен заморански разузнавач.

Имаше малко звуци за изследване, но във въздуха се усещаше силна миризма на пушек. По-голямата част от тази миризма идваше от тлеещите въглени на огньовете на бойците и имаше обичайния остър дъх на бор. Скоро обаче Конан долови и друга миризма — на пушек, но не само от бор. В него се долавяха и други миризми, които той не познаваше, може би на билки и дървесна кора. Точно този огън търсеше той.

Конан стана и тръгна по следата на миризмата, която го заведе отвъд лагера до малка падина между ниски хълмове. Сега чу и звуци, странно тракане и грачене. Склонът бе обрасъл с храсти и кимериецът се насочи към тях, легна по корем и премина останалата част от пътя пълзешком под надвисналите им клони. След няколко дълги минути стигна до източника на звуците и на странния пушек.

Видя шатра от кожи на северен елен, пред която седеше мъж, облечен в също такива кожи, с еленови рога на главата. Мъжът напяваше тихо и размахваше дрънкалка над малък огън, който гореше с неестествен многоцветен пламък. Конан се озърна за източника на граченето и шума и скоро го откри.

На няколко крачки от огъня бяха кацнали свраките. Беше ги виждал да летят над крепостта на Елкуина, но тогава те се бяха държали като обикновени птици. Сега действията им предизвикаха у него необичаен ужас. Свраките грачеха и издаваха други, по-трудни за назоваване звуци в синхрон с напяването на Илма, а главите им се полюшваха ритмично. От време на време птиците пристъпваха надясно или наляво, сякаш изпълняваха някакъв примитивен танц. Движеха се съвсем неестествено, в такт, сякаш управлявани от нечия воля.

Какво дяволско заклинание правеше хипербореецът? Сигурно някоя магия, с която да укрепи ръката на Тотила и да подкопае защитата на Елкуина. А може би дори срещу неговия собствен живот. Изкушението да се втурне на поляната и да съсече магьосника по средата на заклинанието беше голямо. Рерин обаче го беше предупредил срещу такъв безразсъден акт. „Илма — беше казал той — е магьосник, който има работа с тъмни сили и положително си е осигурил защита. Магьосниците, ползващи помощта на демоните, не може да не се страхуват от обикновените смъртни хора, срещу които използуват магиите си. Те са най-уязвими по време на правене на заклинание — задача, която изисква пълно съсредоточаване. Също като другите хора те са уязвими и по време на сън. Но уязвими не означава беззащитни.“ Размишленията му престанаха, когато видя над огъня да се появява някакво неясно нематериално тяло. Какво можеше да е то?

Докато Илма напяваше, а птиците грачеха, фигурата видимо се втвърди, макар да продължаваше да виси над многоцветните пламъци, сякаш нямаше тегло. Приличаше на човек. Лицето не можеше да се различи, но явно беше млад мъж с дълга руса коса. „Прилича на Леовигилд“ — помисли си Конан. Нима магьосникът шпионираше младежа? Не можеше да е така, защото фантомът не беше превързан и беше облечен в дрехи, каквито се носеха при лов или бой.