Роберт Говард - Конан авантюриста

Когато Ясмина се събуди, слънцето отдавна беше изгряло. Без да става, тя се огледа смутено, чудейки се къде се намира. Добре си спомняше случилото се. Гъвкавите й крайници се бяха вдървили от продължителната езда, здравата й плът още чувстваше контакта с мускулестата ръка, която я доведе толкова далеч.

Лежеше на пълен със сухи листа и покрит с овча кожа сламеник, сложен направо върху пръстения под. Под главата й вместо възглавница имаше сгънат овчи кожух, беше завита с парцаливо наметало. Намираше се в голяма стая с груби стени от неодялан камък, измазани с глина. Дебели греди поддържаха покрив от същия вид с отвор, към който водеше стълба за излизане. Нямаше прозорци, а само амбразури и една-единствена врата — здрава, бронзова, вероятно отмъкната от някоя погранична вендиянска кула. Срещу нея в стената имаше широк отвор, в който бяха зазидани изправени няколко здрави, дървени греди. Зад тях Ясмина видя един великолепен черен жребец да хрупа суха трева. Постройката не беше място за живеене, а укрепление и заедно с това конюшня.

В другия край на стаята до малък огън клечеше момиче с фланела и торбести панталони, каквито носеха жените на планинците. Тя печеше късове месо на желязна решетка, поставена върху камъни. На няколко стъпки от пода имаше пролука и част от пушека излизаше оттам. Останалата част се виеше на сини вълни из стаята.

Момичето погледна през рамо към Ясмина, показвайки дръзкото си, красиво лице. После продължи работата си. Отвън се чуха гласове, някой отвори с ритник вратата и влезе Конан. Изглеждаше по-грамаден от когато и да е било, тъй като утринното слънце светеше зад него. Ясмина видя някои подробности, които й бяха убягнали предната нощ. Дрехите му не бяха парцаливи. Широкият бакхарийски колан, на който беше закачена богато украсена ножница подхождаше за дрехите на принц, а под ризата му се виждаше фина туранийска ризница.

— Пленницата ти се събуди, Конан — каза вазулийското момиче.

Той изсумтя, отиде до огъня, взе няколко парчета печено месо и ги сложи в каменно блюдо.

Клекналото момиче му се усмихна и направи двусмислен жест, на който той се усмихна свирепо, пъхна крак под нея и я катурна на пода. Момичето изглежда много се развесели от тази груба шега, но Конан не му обърна повече внимание. Взе отнякъде голям комат хляб, медна кана с вино и занесе всичко това при Ясмина, която беше станала от сламеника и го разглеждаше подозрително.

— Груба храна за една деви, момиче, но това е най-доброто, което имаме — изсумтя той. — Все пак ще ти запълни стомаха.

Конан постави подноса на пода и тя изведнъж почувства вълчи глад. Без да каже нещо Ясмина кръстоса крака, взе подноса в скута си и започна да яде с пръсти, които в момента бяха единствените й прибори за хранене. В края на краищата умението да се приспособява беше една от чертите на истинския аристократ. Конан стоеше пъхнал палци в колана си и я гледаше. Той никога не беше сядал с кръстосани крака, по източен маниер.

— Къде съм? — попита неочаквано тя.

— В колибата на Яр Афзал, вождът на курумските вазули — отговори Конан. — Афгулистан се намира на много мили на запад. Известно време ще се крием тук. Кшатрианците те търсят из планините… племената вече изклаха няколко ескадрона.

— Какво си намислил да правиш? — попита тя.

— Да те държа докато Чандър Шан се съгласи на размяна срещу моите седем крадци на говеда — изсумтя той. — Вазулийките сега изстискват мастило от листа на шоки и не след дълго ти ще можеш да напишеш писмо на коменданта.

Пристъп на обичайния й кралски гняв я разтърси, когато си помисли как се бяха провалили плановете й, а тя се оказа пленница на същия онзи мъж, когото беше намислила да подчини на властта си. Ясмина хвърли чинията с остатъка от храната и скочи на крака почервеняла.

— Няма да напиша никакво писмо! Ако не ме върнеш в двореца, моите хора ще обесят седмината пленници и още хиляда други.

Вазулийското момиче се засмя подигравателно. Конан се намръщи, но точно в този момент вратата се отвори и Яр Афзал влезе важно вътре.

Вазулийският вожд беше висок колкото Конан и с по-голяма обиколка, но до стегнатия Конан изглеждаше дебел и бавен. Той подръпна червената си брада и погледна многозначително вазулийското момиче. То стана и побърза да излезе. Тогава Яр Афзал се обърна към своя гост.

— Проклетите хора мърморят, Конан — рече той. — Искат да те убия и да взема момичето, за да получим откупа. Казват, че по дрехите й личи, че е благородна дама. „Защо трябва афгулийските подлеци да извлекат ползата от нея — казват те, — когато ние сме тези, които поемаме риска да я пазим.“