Роберт Говард - Конан авантюриста

— Ти, планинско куче! — Ясмина дишаше тежко, разтреперана от срам, гняв и съзнание за безпомощност. — Ти си позволяваш… ти си позволяваш! Ще платиш с живота си за тази дързост! Къде ме водиш?

— В селата на Афгулистан — отговори той, поглеждайки през рамо.

Зад тях, отвъд баирите, светеха факли и той видя сигнална светлина, която показваше, че голямата порта е отворена. Избухна в гърлен и силен като планински вятър смях.

— Комендантът е изпратил конница подире ни — каза той. — Всемогъщи Кром, очаква ни весело преследване! Ти как мислиш, деви… ще платят ли за една кшатирианска принцеса с цената на седем живота?

— Ще изпратят войска да обесят теб и твоето дяволско племе — обеща му тя уверено.

Той отново се засмя и я намести по-удобно на рамото си. Тя обаче прие това като нова обида и поднови безплодната си борба, докато не разбра, че усилията й просто го развеселяват. Освен това развяваните от вятъра и от борбата леки копринени дрехи се бяха разбъркали скандално. Тя реши, че високомерното подчинение е по-достойно и изпадна в примиренческо безмълвие.

Когато навлязоха в прохода, Ясмина почувства как дори гневът й притихна от благоговение пред черната паст на още по-черните стени, които се издигаха като огромни укрепления, за да попречат на техния път. Сякаш някакъв гигантски нож беше изрязал от твърдата скала стените на Зейбар. От двете страни се издигаха стръмни склонове, високи хиляда стъпки. Дори Конан се затрудняваше да вижда добре, но той познаваше пътя и можеше дори нощем да го следва. Знаеше, че въоръжените мъже ги преследват и на звездна светлина. Затова Конан не намали темпото на коня. Голямото животно не проявяваше никакви признаци на умора. То препускаше по пътя, който минаваше по долината, изкачваше се по склона, префуча покрай един нисък хребет, където от двете страни се подаваха коварни шисти и излезе на път, следващ гънките на лявата стена.

В тази тъмнина Конан не забеляза засадата, поставена от зейбарските планинци. Когато минаха покрай черното устие на дефилето, което се откриваше към прохода, през въздуха префуча копие и се заби в хълбока на жребеца. Голямото животно потрепери, пророни сълза и рухна по средата на стъпката си. Конан, усетил посоката на копието, реагира с бързината на стоманена пружина.

Когато конят падна, той скочи невредим, като държеше момичето високо, за да я предпази от сипещите се камъни. Конан скочи като котка на крака, бутна момичето в една пукнатина на близката скала и се обърна с лице към тъмнината. Беше измъкнал ножа от ножницата.

Объркана от бързината на събитията, неразбираща какво точно се е случило, Ясмина видя как една сянка се спусна в тъмнината, чу боси крака леко да стъпват по скалата, окъсани дрехи да се развяват на вятъра от бързото движение. Тя зърна блясък на стомана, чу звън от удар, контра удар и хрущене на кости. Дългият нож на Конан разцепи черепа на нападателя.

Конан отскочи назад, прикривайки се под заслона на скалите. Навън в тъмнината мъжете се раздвижиха и се чу един гръмогласен рев:

— Какво, стъписахте ли се, кучета! Страх ли ви е? Влезте вътре, дявол да ви вземе, и ги заловете!

Конан трепна, взря се в тъмнината и извика:

— Яр Афзал! Ти ли си?

Чу се страхотно проклятие и гласът отговори внимателно:

— Конан? Ти ли си, Конан?

— Аз съм! — Конан се засмя. — Ела насам, стар кръволок такъв. Убих един от твоите хора.

Между скалите настъпи раздвижване, светна мъждива светлина после лумна пламък и с подскачане се насочи към него, а когато приближи, от тъмнината изскочи едно свирепо лице. Мъжът, който носеше факлата я вдигна високо, хвърли се напред и протегна шия, за да надзърне, между скалите. В другата си, ръка държеше голяма извита сабя. Конан пристъпи напред, прибра ножа в ножницата и другият изрева радостно.

— Наистина е Конан! Излезте от скалите, кучета! Конан е!

Останалите се приближиха към трепкащия кръг светлина — неспокойни, окъсани, брадясали мъже, с очи като на вълци и с дълги ножове в ръце. Те не видяха Ясмина, защото едрото тяло на Конан я скриваше. Но надзъртайки от прикритието си, за първи път през тази нощ тя изпита смъртен страх. Тези хора приличаха повече на вълци, отколкото на човешки същества.

— Какво преследвате в Зейбар през нощта, Яр Афзал? — попита Конан снажния главатар, който се усмихна като брадат вампир.

— Кой знае какво може да се случи в прохода, след като се стъмни? Ние, уазулите сме нощни птици. Ами ти, Конан?