Томас Энгер - Зло наследство

Трябваше да се овладея, за да не започна да протестирам.

— Какво мислиш да правиш с нас? — попитах вместо това.

— Изчакай и ще видиш — каза той с лицемерна усмивка. — Само почакай да видиш какво ще направя, ко-гато химикалката се озове в ръцете ми. Трябваше да е моя още преди много години.

Изсумтях отново, мислейки напрегнато.

И тогава се сетих какво мога да сторя.

Беше добър план. Смел план. Но можеше и да подейства.

Само трябваше да изиграя картите си правилно.

Не казах къде в Холоуей ще отидем, преди да влезем в центъра.

— Значи тук трябва да дойдем? — попита чичо Уейн, когато помолих шофьора да спре пред голямата сграда на централната гара.

Кимнах и слязох. Небето над мен беше сиво. Лъхна ме лек ветрец.

Изкачих първа стъпалата към входа, а Уейн и хората му ме следваха по петите. Както винаги, на гарата гъмжеше от хора. Не срещнах погледа на никого, само мислех и се молех вътрешно за нас.

— Ето тук — казах не след дълго и спрях на няколко метра от сейфовете за съхранение на багаж. — Изчакайте тук, докато я взема.

— Само не се опитвай да ни излъжеш, Джули.

— Не мога и да си го помисля.

След това отидох до сейфа с номер 967, бутнах ключа, завъртях го надясно и отворих вратичката. Притаих дъх, трябваше да съм бърза. Вмъкнах ръката си вътре и бързо натиснах полицейската аларма три пъти.

— Чакай, какво направи току-що?

Не отговорих, вместо това отворих кутийката и извадих химикалката, грабнах тефтера, завъртях горната част на химикалката в противоположната на мен посока. След това откъснах един лист и написах пет букви на него.

И зачаках.

Хартията пред мен започна да свисти, когато буквите станаха видими.

МЪГЛА

В следващия момент студен вихър нахлу през главния вход на гарата и над цялата сграда се спусна тежка мъгла. Само след няколко секунди вече беше невъзможно да се види каквото и да било. Но аз знаех накъде трябва да вървя, а и сега, когато бях използвала химикалката отново, можех да виждам добре и ясно. Имах чувството, че нося рентгенови очила. Виждах стълбището пред себе си, а хората крещяха панически. Гласът на чичо ми надвикваше всички други:

— Намерете я! — ревеше той. — Не я оставяйте да избяга!

Но аз не спирах да тичам. Взех стъпалата през три и се качих на втория етаж. Заобиколих една колона и влязох в интернет кафето. Там приклекнах и зачаках.

Като че ли издърпана с прахосмукачка, мъглата изчезна бързо през главния вход така, както бе дошла.

— Бързо! — изкрещя чичо Уейн. — Къде е тя?! Къде е химикалката?!

Никой не му отговори. През стените, зад които се криех, видях как Уейн и хората му тичаха напред-назад, оглеждайки се, и крещяха.

И тогава всичко се случи изведнъж.

— Спрете на място!

Гласът отекна в стените на гарата. Преди Уейн и хората му да успеят да реагират, бяха заобиколени от полицаи.

И първият, който пристъпи напред, беше Джон Мериуедър.

Мериуедър настоя да ме завие с одеяло, въпреки че изобщо не ми беше студено. Нямах сили да споря с него за това. Доведе ме в полицейския участък и седнах в кабинета му. Той гледаше мен, а аз — него.

— Имаш ли някаква идея къде са отвлекли майка ти?

Поклатих отрицателно глава, докато късах кожичките по ноктите си.

— Значи нямаме никаква следа — въздъхна Мериуедър.

— Напротив — отвърнах. — Разбрахте ли как се казва медицинската сестра, която беше в стаята на дядо точно преди той да умре?

— Не, но знаем, че не е работила там.

— Казва се Мария Денч.

Мериуедър ме погледна невярващо.

— Мария Денч?

— Мхм — казах аз и кимнах. — Сигурна съм, че ако откриете нея , ще откриете и мама и сестра ми.

— Откъде знаеш как се казва?

— Моля ви, нямаме време за това. Знам, че тя даде хапчетата на дядо.

— Мария Денч — повтори Мериуедър малко по-тихо, подпирайки брадичката си с пръсти. — Това име ми се струва познато.

— Защото сте го видели в списъка с разговори на Чарлз Фрогъл. Той й е позвънил в деня, в който е умрял.

Мериуедър ме погледна изненадано.

— Съжалявам, но вие не искахте да ми казвате нищо за разследването, така че проверих сама. И в момента губим време, седейки и разговаряйки. Трябва да тръгнем да ги търсим!

— Всъщност е напълно необходимо да ти задам тези въпроси, Джули, защото трябва да разберем какво се е случило. Ако трябва да съм честен, не е лесно да се проумее всичко това. А и казваш, че ти си причинила онази мъгла?

Мериуедър се надвеси над масата.