Томас Энгер - Зло наследство

Разгледах и няколко други новини, докато влакът се клатушкаше и потропваше по релсите под мен. В Шормаут все още било мрачно и тъмните облаци над града през последните дни отприщили толкова много дъжд, че кметът бил наредил евакуация. Но според статията в града все още имало хора.

Имаше и снимки оттам. Снимки на хора, които носят децата си на рамене, докато те самите са във вода до кръста. Някои дърпаха с въже канута и надуваеми лодки, в които навярно бяха събрали най-ценните си вещи от дома. „Господи! — помислих си. — Химикалката ли беше виновна за това? Аз ли бях причинила всичко това?“

Помислих си за това, което мъжът със сребристата коса ми бе казал онзи път в таксито — че ще ме откара до Шормаут. Ако помнех правилно, тези облаци се бяха появили над града горе-долу по същото време, когато открих химикалката. И колкото повече я използвах, толкова по-лошо ставаше времето.

Но защо валеше в Шормаут, а не там, където се намирах аз? Там, където беше и самата химикалка?

Подскочих, защото телефонът ми иззвъня. Номерът беше непознат. Не бях звъняла на друг, освен на Маргарет, на психодиспансера, където бе мама, и на Джон Мериуедър преди час. Оставих го да звъни. „Сигурно някой е объркал номера“ — помислих си, облегнах се обратно на мястото си и се опитах да се отпусна. Но след няколко секунди телефонът пак иззвъня. Същият номер.

Този път отворих.

— Да?

Настана тишина за известно време.

— Здравей, чуваш ли ме?

Гласът беше мъжки. Запуших другото си ухо с пръст, така че да заглуша другите звуци.

— Да, горе-долу. Кой си ти? Какво искаш?

— Джули ли е на телефона? Джули Мур?

— Да. Кой се обажда? Откъде взе номера ми?

— Това не е толкова важно. Кой съм аз — също. Но трябва да говоря с теб. Става въпрос за сестра ти.

Надигнах се.

— Сестра ми?

— Да. Нямаме много време. Трябва да ми помогнеш.

— Аз? Как да пом…

— Моля те — продължи мъжът. — Просто ме чуй. Окей? Обещавам ти, че няма да причиня нищо лошо нито на теб, нито на сестра ти. Даже точно обратното. Аз… Аз…

На заден фон нещо капеше ритмично. След това се затръшна врата. Шумът намаля.

— Джули, чуй ме. Никой не остана тук, освен сестра ти.

— Какво имаш предвид?

— Всички избягаха заради наводнението. Навсякъде се стича вода!

Изправих се от мястото си. Излязох в коридора, където беше още по-шумно, но пък нямаше никакви хора. Запуших свободното си ухо, доколкото ми беше по силите.

— Какво всъщност искаш да кажеш? Да не би сестра ми да е заключена в стая, която ще се напълни с вода?

— Да! Мисля, че искат да я оставят да се удави!

— Тогава я пусни на свобода!

— Никога не съм имал ключ за стаята й и не знам къде е той. Трябва да побързаш!

— Но… но какво смяташ, че трябва да направя аз? Не може ли просто да се обадиш на полицията?

Мъжът въздъхна.

— Почти не са останали хора в града, Джули. А и ако повикам полиция, ще се озова в затвора. Трябва да дойдеш.

— Но какво ще успея да направя аз, след като ти не можеш да направиш нищо? Никога в живота си не съм отключвала врата без ключ!

— Чичо ти Уейн ни разказа за някаква химикалка, която си намерила и с която човек може да прави чудеса. Можеш да опиташ да отвориш вратата с нея.

„Това е клопка — помислих си. — Това със сигурност е клопка.“

Помислих добре, след това отговорих:

— Трябва да се уверя, че говориш истината.

— Джули, нямаме време да…

— Изпрати ми нейна снимка. Искам да видя, че е жива, че наистина говориш за сестра ми.

— Не мога, защото няма как да вляза при нея.

— Добре. Чао.

— Чакай, чакай! Не затваряй!

Спрях, стори ми се, че говореше искрено.

— Трябва да разбереш, че няма как да вляза при нея и да я снимам.

Помислих пак.

— Добре, тогава имам един въпрос към теб. Сестра ми носи ли някаква верижка на врата си?

За секунда настана тишина.

— Откъде знаеш?

— Опиши ми я.

— Джули, аз не разбирам много от колиета.

— Трябва да знам дали това е Джуди.

Той въздъхна отново. Секундите ми се струваха като часове.

— Мисля, че е колие със скорпион на него — каза той накрая. — Това достатъчно ли е?

Очаквах, че Джон Мериуедър или попечителят ми, или може би дори двамата взети заедно ще стоят на перона и ще ме чакат, когато влакът, в който седях, бавно навлезе в Холоуей. Затова отидох най-отзад във влака и плъзнах настрани една врата.

Подадох глава навън, забелязах някакви гъсти храсти, които изглеждаха достатъчно меки, и скочих. Един клон, който не бях видяла, се заби в бедрото ми и аз изпищях от болка. Останах да лежа сред шумата, тревата и малките камъчета, докато се опитвах да прогоня болката. Донякъде успях. Скоро след това успях да се изправя. Огледах се на двете страни и пресякох релсите.