Томас Энгер - Зло наследство

Замятах ръце, крещейки, но нямаше за какво да се хвана. Полетях във въздуха. Усетих, че падам. И преди да успея да си помисля нещо друго, разцепих водата със силен плясък. Ушите ми зазвъняха. Отворих очи, но не виждах нищо, освен пенещата се буйна вода. Заритах с крака и бавно започнах да плувам нагоре. Гръдният ми кош щеше да се пръсне, но малко преди да вдишам вода, изскочих на повърхността и си поех въздух. Дишах, плюех, гълтах и пак плюех вода и се опитвах да установя къде се намирам. Зад мен пушекът се бе разположил на небето като сив похлупак.

Заплувах към сушата, а вълните заливаха лицето ми. Измина като че ли цяла вечност, преди да усетя твърда почва под краката си. Легнах върху пясъка и започнах да дишам. Останах така, гледайки как лавата се стича по планинския склон на величествения Маунт Хороу.

Изправих се бавно и започнах да тичам. Гледах да съм възможно най-близо до водата. Мокрите ми дрехи бяха полепнали по тялото. Беше трудно и мъчително да се придвижвам по мекия мокър пясък. Когато почувствах, че съм се отдалечила достатъчно, се обърнах и видях как при срещата на стотиците градуси топлина с ледената вода лавата издава съскащ звук и образува горещ облак от пара.

Навярно дядото на Джордж Хаксли бе поел по абсолютно същия път. Не знаех как се беше озовал в гората на осем километра от Холоуей, но може би бе тръгнал да бяга, тъй като е бил отговорен за смъртта на двама души. И може би също като мен, когато носех химикалката в раницата си, бе чувствал, че това е голям товар. Може би хората го бяха наблюдавали, може би се бяха опитвали да му отнемат химикалката, затова накрая бе решил да я зарови. Сигурно бе мислил, че химикалката е коренът на всички негови проблеми, затова се беше отказал от нея. След това беше продължил бягството си към гората Ухурия, където се бе скрил и по-късно бе умрял.

Помислих си за татко, който лежеше там някъде, заобиколен от топлина, дим и падащи камъни. Ако не друго, поне това беше някакъв вид погребение. Беше погребан на мястото, което наричаше свой дом.

Може би имаше някакъв смисъл във всичко това. Може би пещерата бе изиграла ролята си, а планината бе съхранила татко достатъчно дълго време именно за да мога да го открия. И да намеря отговорите, които търсех.

Изпратих една въздушна целувка към планината.

— Сбогом, татко — прошепнах.

Намерих колелото на Маделин Кар точно там, където го бях оставила, и поех по дългия път обратно към Ривърбенд. Не посмях да се отбия при Джордж Хаксли, въпреки че исках да му разкажа какво съм открила. Имах чувството обаче, че той знаеше въпреки това. Освен това предполагах, че в Холоуей вече са започнали да ме издирват.

Маделин Кар потвърди опасението ми, когато пристигнах при нея, чувствайки се по-уморена от всякога. Бяха ме обявили за издирване, така че реших, че ще се обадя на Джон Мериуедър веднага щом се снабдя със сухи дрехи, малко храна и нещо за пиене. Изглежда, че мобилният ми телефон бе оцелял. Включих го и го оставих да се зарежда, докато лакомо похапвах от фантастичното ястие с еленско на госпожа Кар. Никога не бях яла нещо по-вкусно.

Няколко часа по-късно седях във влака и гледах през прозореца ливадите, горите, пътищата и езерата, покрай които минавахме. Имах смесени чувства. Бях щастлива, че все още съм жива, че получих яснота какво се е случило с татко. Бях благодарна за всичко, което беше жертвал заради мен. Но същевременно бях безкрайно тъжна, че той си бе отишъл завинаги. Въпреки че някъде дълбоко в мен усещах, че е мъртъв, никога не бях престанала да се надявам. А сега се чувствах по-празна и по-самотна от всякога.

Дали беше така, защото вече нямаше на какво да се надявам?

Разбира се, можех да се надявам, че мама ще се оправи, че ще намеря сестра си и тя изобщо няма да бъде зла. Че трите заедно ще можем да живеем в „Удсвю“ и ще станем пак едно семейство. Но не вярвах в това.

От друга страна, знаех какво трябва да направя. Татко бе отпътувал за Улманди, за да пази мястото, на което химикалката бе станала такава, каквато е, за да не може никой да отиде и да създаде нова. Той беше свършил своята част от работата.

Сега аз щях да свърша моята.

Щях да унищожа химикалката.

Само мисълта за това ме разтреперваше. Дали щях да успея да го направя, когато хванех пак химикалката в ръка и усетех колко приятно е да я държа?

Маргарет ми беше показала как мога да вляза в интернет през телефона, така че отворих няколко онлайн вестника, които тя беше запазила. В „Холоуей Диспеч“ една от основните новини беше за мен: „За втори път и в кратък интервал от време бе обявена акция по издирването на шестнайсетгодишната Джули Мур от Холоуей. И случаят отново има щастлив изход. Точно къде е била този път, засега полицията не иска да съобщи.“