Ева Фёллер - Тайният портал

— Разбира се, че имам такова — отвърна невъзмутимо Себастиано.

Погледнах го с възхищение и отново си дадох сметка колко много причини имаше, поради които да го обичам. Рядко се замислях по въпроса, просто го правех (да го обичам), но понякога имаше моменти като този, в които с кристална яснота осъзнавах какъв невероятен човек бе той и какъв късмет имах да съм с него. Не само че изглеждаше страхотно, но бе и изключително интелигентен и разумен. Това си пролича от факта как набързо измисли логично обяснение за мистър Търнър. Аз никога не бих успяла!

— Но се страхувам, че нямам време да го споделя с вас — продължи Себастиано със съжаление в гласа.

После ме хвана за ръката и ме съпроводи до вратата, сякаш съм спешен случай за „Бърза помощ“. — Сестра ми е напълно изтощена от случилото се. Спешно се нуждае от почивка. Сам виждате колко зле се чувства. Димът е засегнал дробовете й.

Е, добре, такова обяснение може би също бих могла да измисля. Преодолях изумлението си и бързо се разкашлях, за да подчертая трагичното състояние на дробовете ми.

— За съжаление, моят брат има право — промълвих с подобаващо пресипнал глас, като дори не беше нужно да се преструвам.

Усещах гърлото си разранено, а очите ми направо пареха. И както току-що установих, ми беше малко лошо. Явно действително бях вдишала прекалено много дим. А това, че се нуждаех от почивка, бе дори меко казано, тъй като изведнъж се почувствах толкова изтощена, като след двойна тренировка при господин Шинделмайер. Въпреки че преди две години бях приключила с училището (и за мое щастие, за всички времена, с часовете по физическо при господин Шинделмайер), в момента всички мускули ме боляха като едно време.

— Наистина бих искала да си почина малко — рекох.

— Но разбира се — съгласи се мистър Търнър изплашено. — Ако… Да ви… — Безпомощно махна с ръка. — Да ви донеса чаша вода? — предложи той.

— Не е необходимо, благодаря — отвърна Себастиано. — Просто ни повярвайте, че ви желаем само доброто, дори и обстоятелствата да ви се струват малко странни.

— Вярвам ви! — Отговорът на художника бе спонтанен, но ясно личеше, че не е доволен от това, как бе протекъл разговорът. Изглеждаше като една голяма въпросителна.

Себастиано ме поведе надолу по стъпалата и се зарадвах, че мога да се облегна на ръката му.

Навсякъде миришеше силно на пушек, но мисис Такъри, решителна личност с наподобяваща огромна палатка нощна роба, бе разтворила широко всички врати и прозорци и бе извлякла отвън на тротоара овъглените останки от завесата и килима. Освен това бе наметнала бащата на мистър Търнър с халат и бе надянала на главата му смачкана нощна шапчица. Сега той се бе настанил в стол с облегалка в преддверието и изглеждаше малко отнесен, докато през това време мисис Такъри замиташе с енергични движения саждите.

— Ето го отново и русото момиче — рече той, когато Себастиано ме поведе покрай него. — А този млад мъж също го видях преди малко. Не е ли той подпалвачът? — Размишлявайки, възрастният човек се взря в пантофите си, сякаш те знаеха отговора. — Хм, мисля, че не се случи точно така. Стана ми топло, защото леглото ми гореше, и изведнъж той се появи в стаята ми, издърпа ме навън и ме свали долу. А после и тук се разгоря. Много, много странно. Почти толкова странно, колкото и виденията ти, Уил. Трябва да нарисуваш картина за това. Или вече си направил такава? Нямаше ли видение и за този пожар? И за русото момиче? О, между другото, аз също сънувах нещо. Беше много цветно. За индийския слон. Нали си спомняш, онзи в менажерията в Екситър Чейндж [1]. За съжаление, забравих името му. — Той замълча и потъна в дълбок размисъл, който след няколко секунди премина в тихо похъркване.

Мистър Търнър се прокашля и се накани да направи коментар, вероятно за да обясни обърканите думи на баща си, но Себастиано не му даде възможност за това.

— Сбогом, мистър Търнър.

— Но моля ви, преди да тръгнете, поне ми съобщете адреса си! Имам желание да ви се отблагодаря за помощта!

С най-голямо удоволствие бих му предложила просто да ни даде една от картините си — една съвсем мъничка щеше да ми е достатъчна! — но Себастиано сякаш се досети, затова ме изпревари с отговора си.

— Това, че сте невредим, е достатъчна отплата за нас. Нямаме адрес в Лондон, защото сме само на посещение в града.

— Ние сме обикновени пътници — додадох аз.

Ако трябва да сме точни, казах туристи , но междугалактическият преводач бе променил думата. Разбира се, междугалактически преводач не беше официалното название. Просто аз го наричах така, защото все още не бях открила как е истинското му название. Но затова пък отлично знаех как функционираше: точно като вграден преводач. Той превръщаше всичко, което казвахме, в подходящия за съответната епоха местен език. Можех жизнерадостно да си бъбря на немски, а Себастиано на италиански — за хората, с които разговаряхме в момента, звучеше като перфектен английски. Съвременните думи се напасваха според обстоятелствата и историческата обстановка — туристите се превръщаха в пътници, колите в каруци, а сутиените в корсети .