Ева Фёллер - Тайният портал

— Крайно време е за втората част от плана. Ще докарам каруцата. — Себастиано се затича към входната врата. — Изведи Търнър навън! — извика ми през рамо, преди да изчезне в нощта.

— Мистър Търнър? — Търсейки го, се огледах наоколо, но виждах само огън и дим. — Сър? Сър, трябва да отидете на безопасно място!

— Татко! — чух го да вика от другия край на помещението. — Татко, къде си?

Закрих лице с дантеления ръкав на дрехата ми и се запрепъвах из преддверието, но при целия този дим почти нищо не се виждаше. След малко, сякаш от нищото, пред мен изникна Себастиано, в двете си ръце стискаше по една кофа с вода, които изля една след друга направо върху горящия килим. Пламъците изведнъж угаснаха. Слава богу! Бяхме успели!

Но явно бях сгрешила.

— Имаме нужда от още вода! — извика той. — Трябва да ми помогнеш в гасенето! На горния етаж!

И отново изчезна. Подхванах роклята си с две ръце и се затичах след него. Минах покрай мистър Търнър, който най-сетне бе открил баща си и го водеше към отворената входна врата, където и двамата се спряха, жадно вдишвайки чистия въздух.

— Кое е това русо момиче? — поиска да узнае възрастният мъж. — И защо тича из къщата ни? Да не би да е някоя твоя нова позната?

— Не бива да влизате вътре, особено да се качвате на горния етаж! — казах, едва поемайки си дъх. — Защото там също има пожар!

— Наистина, какво мило създание! — чух да казва старецът. — Но изглежда, бърза за някъде.

Каруцата се появи, трополейки, иззад ъгъла. Себастиано спря коня точно пред къщата и скочи от капрата. Хосе стоеше до една от каците и пълнеше кофи с вода. Връчи две на Себастиано, а трета подаде на мен. Слабото му сбръчкано лице беше безизразно, също като единственото му око, с което следеше случващото се. Другото, както винаги, бе скрито под черна превръзка, която му придаваше вид на стар, но все още готов за бой пират.

Себастиано се затича с двете пълни догоре кофи към къщата и аз го последвах с моята, която преливаше, но значително по-бавно. Това бе един от онези моменти, в които трябваше да призная, че когато ставаше дума за нещо подобно, бях едва наполовина толкова ефективна, колкото бе той. Себастиано можеше да носи две пълни ведра с вода, докато аз само едно. И освен това изкачи стълбите на бегом двойно по-бързо от мен. Разбира се, донякъде това се дължеше на факта, че аз постоянно се препъвах в подгъва на роклята ми. Макар че дрехата ми изглеждаше страхотно, най-вече красивата дантела на ръкавите и деколтето, за рискована пожарогасителна операция определено бе прекалено дълга.

Запъхтяна, стигнах горния етаж, където понесох кофата през застлан с персийски килим коридор, докато ненадейно не бях изпреварена от мистър Търнър, който също се бе снабдил с две пълни ведра от Хосе. От една от стаите в края на коридора излизаха кълба дим. Художникът се втурна в стаята, препъвайки се, и аз го последвах без никакво колебание, въпреки че едва си поемах въздух.

В изпълнената с пушек стая смътно различих силуетите на Себастиано и мистър Търнър, а между тях — трептящите пламъци. Изведнъж се чу съскане: художникът бе излял водата със замах, след което Себастиано взе ведрото от ръката ми и последва примера му, а после се втурна към прозореца и го отвори със замах.

— Успяхме! — извика той достатъчно силно, че долу на улицата Хосе да го чуе.

Пожарът бе потушен.

— Ела тук! — заповяда ми Себастиано. — На чист въздух. Недей да вдишваш дима, чуваш ли!

Кимнах, кашляйки, и залитайки, се отправих към него, за да си поема дълбоко въздух. В стаята беше тъмно, като се изключи отблясъкът на една улична лампа, която се намираше недалеч от къщата.

— Мили боже! — кашляйки, рече мистър Търнър, докато се присъединяваше към нас и жадно поглъщаше мекия нощен въздух. Посочи останките на едно голямо легло с балдахин, което само допреди малко бе обхванато от пламъци и от което все още се издигаха тънки струйки дим. — Баща ми можеше да умре! — Гласът му трепереше от ужас. — Това е неговата стая! — Изглежда, едва успяваше да осмисли случилото се, а после с бързи стъпки напусна стаята. — О, госпожо Такъри, вие сте будна! — чух го да казва в коридора. — Няма повод за притеснение, пожарът е изгасен, имахме смели помагачи. Но трябва да се погрижите за баща ми. Той сигурно е напълно съсипан.

Една жена — вероятно икономката — му отговори с развълнуван глас, но не можах да разбера какво казва, тъй като двамата се отдалечиха.

Себастиано постави ръка върху рамото ми и ме погледна настойчиво.