Ева Фёллер - Тайният портал

— Всичко наред ли е?

Кимнах безмълвно. В момента все още бях под въздействието на адреналина, но след няколко минути вероятно щях да изпадна в истеричен рев. Както и при някои предишни пазителски мисии, имах чувството, че напълно се бях провалила. При това този път бях направила всичко както трябва! Е, почти. Макар че бях замъкнала тъпата кофа горе, някак си бях забравила да изсипя водата в огъня. И Себастиано трябваше да го стори вместо мен. А и преди мисията трябваше да си дам повече труд с косата си. Плитката ми, преди малко все още прилично сплетена, се бе разпаднала на непокорни кичури, които ужасно воняха на пушек, както и всичко останало по мен. Но изглежда, това не притесняваше Себастиано. Той се наведе и ме целуна нежно.

— Добре се справи — прошепна ми.

Поклатих глава и забелязах, че започвам да треперя.

— Трябва повече да тренирам за сила. Едва качих по стълбите онази тъпа кофа.

— Все пак беше много голяма.

— Въпреки това.

— Но все пак успя. При това, без да разлееш водата. Беше точното количество, което липсваше за изгасяването на огъня. Честно, справи се наистина блестящо!

Откъм вратата нахлу светлина. Мистър Търнър се беше погрижил за осветлението, като пристъпи с един петораменен свещник в стаята… и се спъна. Свещите се килнаха и за миг се изплаших, че се задава поредният пожар, но художникът стисна здраво свещника. После се наведе и вдигна предмета, заради който едва не падна.

— Така и подозирах. Татко отново е пушил в леглото. Колко пъти съм му казвал, че един ден това ще го убие! — Въздишайки, той гледаше вещественото доказателство — дървена, все още димяща лула.

След което огледа първо Себастиано, а после и мен. Свещникът в ръката му потрепваше леко, а очите му все още бяха широко отворени заради преживения шок, но с изключение на това, се контролираше учудващо добре.

— Кои сте вие? — попита най-безцеремонно.

Това бе един напълно основателен въпрос. Но на който не можехме да отговорим откровено, защото би прозвучало доста откачено, например: „Мистър Търнър, ние сме пътуващи във времето, или по-точно казано, от бъдещето, от 2013 година. Дойдохме със задачата да предотвратим този пожар, който за нула време щеше да се превърне в ужасна огнена стихия и за съжаление, да отнеме живота ви, ако не се бяхме появили навреме“.

Въпреки че беше вярно, никой човек не би ни повярвал. А и бариерата и без това щеше да ни попречи да го изречем. Бариерата представляваше нещо като автоматична спирачка, която прекъсваше всякаква информация, с която дори само откъслечно бихме загатнали кои сме и какво правим. Ако все пак направехме опит, просто си стояхме с отворена уста, без да можем да издадем и звук. Затова в подобни ситуации помагаше само едно: добро оправдание. Или спечелването на малко време, докато успеем да се изпарим.

Себастиано се поклони леко.

— Казвам се Себастиан Фоскари. — Това дори не беше лъжа, или поне не точно. В действителност се казваше Себастиано Фоскари, защото бе истински италианец, родом от Венеция, но и английският вариант на името му звучеше много приятно.

— И вероятно тази млада дама е ваша сестра?

— Точно така — включих се бързо, преди Себастиано да успее да го поправи. — Аз съм негова сестра и докато пътувахме с каретата ни, бяхме нападнати от бандит, но за щастие, успях да избягам и така се озовахме тук при вас, мистър Търнър…

Искаше ми се да доукрася разказа си още малко, за да прозвучи още по-достоверно, но само с един поглед Себастиано ме накара да замълча и веднага ми се изясни защо.

— Знаете името ми, въпреки че никога не сме били представяни един на друг? — попита мистър Търнър с нотка на подозрение в гласа.

За щастие, Себастиано веднага заглади гафа ми.

— Познахме картините ви в преддверието. Вашата слава се носи навред, едва ли има човек в Лондон, който да не се възхищава на изкуството ви. Да се видят наведнъж толкова много ваши произведения само в една-единствена нощ, е рядка привилегия. Дори тук, над леглото, виси ваше платно. — Той посочи картина, изобразяваща бурно море, която ми се стори позната. Дори реших, че вече съм я виждала на една изложба след двеста години.

Може би Себастиано беше попреувеличил, за да разсее подозренията на мистър Търнър, но на практика всяка негова дума беше вярна. Този художник бе гений. И точно заради това бе всичко друго, но не и глупав. Съвсем ясно усети, че цялата история бъкаше от странности.

— Струва ми се изключително учудващо, че тази нощ се появихте в къщата ми точно по време на пожара. А че на всичкото отгоре в този миг сякаш от нищото изникна и натоварена с вода каруца, е направо изумително. Строго погледнато, е почти напълно изключено това да се дължи на съвпадение. — Очите на мистър Търнър придобиха заплашително изражение. — Силно се надявам, че имате логично обяснение, сър!