Ева Фёллер - Тайният портал

— Вече почти нормално. Като изключим някои дреболии. — Себастиано издърпа с отвратена физиономия перуката от главата си и обемистите изкуствени гърди от деколтето на балната си рокля. — Не разбирам как могат жените да се разхождат наоколо с тези големи неща. При това тези тук са просто от памук.

Замълчах си, тъй като и аз не знаех как точно се чувствам. Със сигурност не и нормално. Изтощена и в същото време превъзбудена — при всички положения. И разбира се, безкрайно благодарна и облекчена, защото накрая всичко бе приключило добре. Лошите бяха победени, а добрите спасени и така нататък — точно както и при досегашните ни приключения във времето. Бяхме извадили една камара късмет, въпреки че бяхме допуснали някои грешки. Но покрай всички останали чувства усещах и още нещо — един вид меланхолична увереност.

— Всичко приключи, нали? — попитах внезапно.

Хосе ме гледаше втренчено, сякаш очакваше по-точно обяснение.

Махнах неопределено с ръка.

— Имам предвид… всичко това. Нашата работа като пазители. Пътуванията в миналото. Порталите са разрушени. Ти каза, че можеш да оправиш машината с помощта на мистър Стивънсън, за да можем да се върнем вкъщи. И ако правилно съм те разбрала, на теб и на други стари ви се е удало да предотвратите ентропията и да стабилизирате хода на времето. Но тази ваша игра… тя приключи, нали?

Докато говорех, Себастиано ме бе обгърнал с ръка и не изпускаше Хосе от поглед. Той очакваше отговора му със същото напрежение, както и аз.

Хосе остана мълчалив известно време, след което тихо отговори:

— Да. Играта приключи.

Двамата със Себастиано първо трябваше да го осмислим. Не говорихме много по време на останалото пътуване. Когато пристигнахме на Гросвенър Скуеър, Хосе не поиска да слезе с нас. Каза, че имал да свърши още няколко важни неща, но през следващите дни ще ни се обади. И ето че каретата изчезна в нощта.

Бяхме прекалено скапани, за да говорим надълго и нашироко. Затова веднага си легнахме и спахме дълбоко и непробудно чак до другия ден.

На другия ден установихме, че мисис Фицджон бе изчезнала безследно, при това толкова трайно, че освен нас никой друг не си я спомняше, дори и готвачката, която се бе появила на работа, както обикновено. Именно това бе доказателството, че икономката представляваше изкуствена личност, нещо като илюзия от плът и кръв, за да придаде на живота на мистър Фицджон в тази епоха по-голяма достоверност. С неговото изчезване, тя също бе загубила правото си да съществува. Имах едно наум, че нещо подобно може да се случи, но въпреки това почувствах тъга. Макар да не я харесвах особено, тя бе живяла и работила в къщата и бе на мое разположение. А сега я нямаше, отвята като листо на вятъра, жертва на манипулацията на времето.

За кратко се бях притеснила, че и съществуването на Ифи можеше да бъде заличено по същия начин, тъй като след изчезването на Реджи не я видях повече на празненството на принц-регента. Но за мое облекчение, тя бе жива и здрава, нищо лошо не я бе сполетяло. Като изключим факта, че й липсваше и най-малкият спомен за Реджиналд. Той бе напълно изтръгнат от спомените й, което бе добре за нейното, както и за нашето душевно спокойствие. Често ми се искаше аз също да мога да го забравя толкова лесно, както и ужасеното му изражение в момента, в който изчезна.

Що се отнасяше до Ифи, тя си бе същата. Още на по-следващия ден цъфна у нас с кутия пралини и настоятелното желание да отидем заедно на пазар за обувки. Себастиано се престори на повален от мигрена, за да я държи на разстояние, а аз я отпратих, след като изпихме по чаша чай, защото повече не се нуждаех от обувки от тази епоха. А и защото в нейно присъствие непрестанно трябваше да се боря с напиращите си сълзи, тъй като напук на всички дрязги аз я харесвах и някак си трябваше да свикна с мисълта, че съвсем скоро нямаше да я видя никога повече. В този случай един рязък край бе по-добре от проточено във времето болезнено сбогуване.

Както бе планирано, на следващия ден отпътувахме с Джери за Брайтън, където прекарахме няколко приятни, мързеливи дни в един малък симпатичен пансион. Не правехме нищо друго, освен да спим, да ядем вкусна храна, да се разхождаме по плажа със Сизифус и ами да, всичко онова, което правят току-що сгодените, когато са сами.

Когато през следващата седмица се завърнахме в Лондон, за наше изумление, установихме, че Ифи окончателно се бе отказала от намерението си да покори Себастиано. Вместо това с развети знамена се бе насочила към Джордж. Неговата глухота и липсата му на вкус към модата не я бяха възпрели от това, да бъде заловена плачеща в прегръдките му от две матрони в една ложа в операта. Което не би било особено шокиращо, ако горната част на тялото й бе покрита.