Роберт Говард - Конан Завоевателя

Той спря и вдигна камата. В напрегнатата тишина ревът на войските, довяван от вятъра, се усили.

От другата страна на жертвеника внезапно се появи мъж в черно расо с качулка.

— Куче на Азура! — промълви Ксалтътън. Гласът му прозвуча като съскането на разсърдена змия. — Смъртта ли си търсиш? Хо, Баал! Чирон!

— Призови още веднъж, ахеронско куче! — каза другият и се засмя. — Извикай ги силно. Няма да те чуят, освен ако виковете ти не достигнат до ада.

От гъсталака излезе една навъсена старица в селски дрехи и със спуснати върху раменете коси. По петите я следваше голям сив вълк.

— Вещица, жрец и вълк — промърмори начумерен Ксалтътън и се засмя. — Глупаци! Какво очаквате да постигнете с вашите шарлатански пантомими срещу моите магии? С едно махване на ръка ще ви отстраня от пътя си!

— Твоите магии са като сламки на вятър, куче от Питон — отвърна азуранецът. — Не се ли запита защо Ширки не придойде и не задържа Конан на другия бряг? Когато видях светкавиците през нощта, аз разгадах твоя план и моите магии разпръснаха повиканите от теб облаци преди те да излеят водите си. Ти дори не разбра защо магиите ти за дъжд се провалиха.

— Лъжеш! — извика Ксалтътън, но вече не така уверено. — Аз усетих въздействието на силна магия срещу мен… но няма такъв човек на земята, който да развали магия за дъжд, освен ако не владее най-древните магии.

— Пороят, който беше замислил, не се изля — отговори жрецът. — Погледни съюзниците си в долината, питонецо! Ти ги водиш към гибел! Хванати са в капан и ти не можеш да им помогнеш. Погледни!

Той посочи с ръка. От тясната клисура зад пойтейнците се появи ездач. Над главата му се развяваше нещо, което блестеше на слънцето. Той се втурна надолу по склона през редиците на гундерманците, те заблъскаха копия в щитовете си, зареваха и ехото повтори този рев като гръмотевица сред планините. На терасите между войските потъналият в пот кон се вдигна на задните крака, възбуденият ездач извика и размаха като луд предмета, който държеше в ръцете си. Беше парче от разкъсаното алено знаме. Слънцето освети с ярка светлина златните люспи на гърчеща се змия.

— Валерий е мъртъв! — извика Хадрат. — Мъгла и барабан го подмамиха към неговата гибел! Аз събрах мъглата, питонско куче, и аз я разпръснах. Аз, с моята магия, която е по-силна от твоята!

— Какво значение има това? — изкрещя Ксалтътън. Видът му беше ужасен: очите му горяха, лицето му бе изкривено от злоба. — Валерий беше глупак. Той повече не ми е нужен. Аз мога да смажа Конан без човешка помощ!

— Защо се бавиш? Защо не го направи? — присмя му се Хадрат. — Защо позволи толкова много войници на твоите съюзници да паднат пронизани от стрели и набодени на копия?

— Защото кръвта помага на голямата магия! — изгърмя Ксалтътън и скалите потрепериха от гласа му. Над ужасната му глава се появи зловещо сияние. — Защото аз пазя силите си за големи дела, вместо да ги похабявам за някакъв си планински бой. Но сега, в името на Сет, аз ще ги използвам докрай! Гледай, куче на Азура, фалшив жрец на отхвърлен бог, за да видиш гледка, която ще те порази!

Хадрат отметна глава и се засмя. Гласът му прозвуча заплашително.

— Гледай ти, черен дявол на Питон!

Той пъхна ръка под расото си и извади нещо, което гореше и светеше, и пулсираше със златна светлина — и в нея тялото на Ксалтътън заприлича на мъртвец.

Ксалтътън изрева като промушен през сърцето.

— Сърцето на Ариман!

— Да! И то ми даде сила по-голяма от твоята!

Ксалтътън се сви, остаря. Внезапно брадата му побеля като посипана със сняг, къдриците му посивяха.

— Сърцето! — промърмори той. — Ти си го откраднал! Куче! Крадец!

— Не съм го откраднал! То беше на дълго пътуване на юг. Но сега е в моите ръце и твоите черни магии не могат да устоят срещу него. Сърцето те възкреси, но сега то ще те върне отново в нощта, откъдето те измъкна. Ти ще тръгнеш по тъмния път към Ахерон, по пътя на тишината и нощта. Невъзродената Черна империя ще остане само легенда и мрачен спомен. Конан ще царува отново. А Сърцето на Ариман ще се върне в пещерата под храма на Митра да гори като символ на Аквилония през хилядолетията!

Ксалтътън изпищя с нечовешки глас и се втурна към жертвеника, вдигнал камата. Но изневиделица отнякъде — дали от небето, или от големия скъпоценен камък, който светеше в ръката на Хадрат — блесна ослепителна синя светлина. Тя падна върху гърдите на Ксалтътън, тялото му пламна и планините се разтърсиха. Магьосникът полетя като поразен от гръм и преди да докосне земята, се промени. До каменния жертвеник лежеше не току-що умрял човек, а съсухрена мумия — кафяв изсушен труп под изгнили бинтове.