Роберт Говард - Конан Воинът

— Ами тогава върви си по пътя! — посъветва го Валерия. — Аз имам други планове.

— Не ставай глупава! — раздразнено реагира Конан. — Не можеш постоянно да бродиш из тази гора.

— Ако реша, мога.

— Но какво възнамеряваш да правиш?

— Не е твоя работа!

— Моя е — спокойно отвърна той. — Да не мислиш, че те гоних толкова време, за да се обърна и да си тръгна с празни ръце? Бъди разумна, няма да ти причиня зло.

Пристъпи към нея, но тя се дръпна назад и светкавично извади камата си.

— Върни се, варварско куче! Ще те набода като печено прасе!

Той спря неохотно, после попита:

— Искаш ли да ти взема тази играчка и да те напляскам?

— Думи! Само думи! — подигра му се тя. В неспокойните й очи танцуваха пламъчета като слънчеви лъчи в бистра вода.

Конан знаеше, че това е истина. Не се бе родил човекът, който да обезоръжи с голи ръце Валерия от Братството. Той се намръщи, усетил у себе си възел от противоречиви чувства. Беше ядосан, но му беше и забавно, защото изпита възхищение от силния й дух. Изгаряше от желание да сграбчи това прекрасно тяло и да го прекърши в желязната си прегръдка, макар че не желаеше да нарани момичето. Разкъсваше се между желанието да я разтърси здраво и едновременно с това да я помилва. Знаеше, че ако приближи, камата й ще се забие в сърцето му. Бе виждал как Валерия убива твърде много мъже при гранични набези или кръчмарски свади и не си правеше никакви илюзии. Тя бе бърза и свирепа като тигрица. Можеше да измъкне меча си и да я обезоръжи, като избие оръжието от ръката й, но мисълта за това му се стори отвратителна.

— Проклета да си, дръзко момиче! — изкрещя той, изгубил търпение. — Ще ти взема…

Обзет от гняв и страст, той тръгна безразсъдно към нея, а тя се приготви за смъртоносен удар. После изведнъж и двамата прекратиха тази едновременно смешна и опасна сцена.

— Какво е това? — изпищя Валерия.

Конан се извъртя като котка, а големият меч блесна в ръката му. В гората се чу цвилене на коне, ужасено и агонизиращо. Хрускане от счупени кости се смеси с цвиленето.

— Лъвове нападат конете! — извика Валерия.

— Не са лъвове! — изръмжа Конан със светнали очи. — Да си чула лъвски рев? Слушай как се трошат тези кости — даже лъв не може вдигне толкова шум, докато убива кон.

Той се спусна надолу и тя го последва. Кавгата им бе забравена и инстинктите им на авантюристи се обединиха срещу общата опасност. Докато си проправяха път надолу, през зеленото було от листа, цвиленето престана.

— Намерих коня ти вързан до езерото — промърмори той, стъпвайки толкова безшумно, че тя вече не се чудеше как е успял да я изненада на канарата. — Вързах и моя там и те последвах по стъпките. Гледай сега!

Те излязоха от листака и погледнаха надолу. Зеленият покрив над тях разпери мрачния си балдахин. Слънчевата светлина едва се процеждаше през полумрака. Само на стотина ярда от тях, гигантските стволове на дърветата изглеждаха мрачни и призрачни.

— Конете трябва да са под онзи гъсталак, ей там — прошепна Конан, а гласът му се чуваше не по-силно от ветреца, едва помръдващ клоните. — Слушай!

Валерия вече беше чула и кръвта и замръзна; тя несъзнателно сложи бялата си ръка върху загорялото, мускулесто рамо на спътника си. Иззад гъсталака се чуваше шумно трошене на кости, и разкъсване на плът и скърцане със зъби — като при ужасно пиршество.

— Лъвовете не вдигат такъв шум — прошепна Конан. — Нещо яде конете ни, но не е лъв…

Шумът изведнъж спря, а Конан тихо изруга. Внезапно надигнал се вятър задуха от тях направо към мястото, където се бе скрил невидимият убиец.

— Ето го, идва — промълви Конан и повдигна меча си.

Гъсталакът жестоко се разклати, а Валерия стисна силно ръката на спътника си. Макар и да не познаваше джунглата, тя бе наясно с това, че никое животно не може да разтърси така високите храсти.

— Трябва да е голямо като слон — промърмори Конан, повтаряйки на глас мисълта й. — Какво, по дяволите… Гласът му заглъхна и настъпи изумителна тишина.

През храсталака бе подало глава нещо кошмарно, нещо ужасно! От раззинатите челюсти се подаваха мазни жълти бивници, а над зейналата паст се мръщеше муцуна на влечуго. Огромните очи, като на увеличен хиляди пъти питон, гледаха, без да примигнат, към вкаменените хора, прилепнали на скалата. Кръв се стичаше от люспестите, провиснали устни и от огромната уста.

Главата, по-голяма от крокодилска, се крепеше върху дълъг люспест врат с ред назъбени шипове, а след тях, пречупвайки шипки и фиданки, се влачеше гигантско тяло, с корем като бъчва върху абсурдно къси крачка̀. Назъбеният гръб се издигаше доста по-високо от Конан. Дълга опашка с шипове като на гигантски скорпион се влачеше най-отзад.