Роберт Говард: Конан Воинът

Размислите й бяха прекъснати от шумоленето на листите под нея. Изви се като котка и посегна към камата; после замръзна неподвижно, вперила очи в мъжа пред нея.

Беше почти гигант, а мускулите се движеха плавно под кожата му, получила кафеникав загар. Дрехите му приличаха на нейните, с изключение на широкия кожен колан вместо нейния пояс. Оттам висяха широк меч и кинжал.

— Конан Кимериеца! — възкликна жената. — Какво търсиш на пътя ми?

Той едва-едва се усмихна, а пронизващите му сини очи пламнаха с онази светлина, която всяка жена можеше да разбере, защото погледът му мина по чудесната й фигура, забави се върху възвишението на прекрасните й гърди под леката риза и чисто бялата плът, разкрила се между бричовете и ботушите й.

— Не знаеш ли? — разсмя се той. — Не разбра ли, че съм твой обожател още от първия път, когато те видях?

— И жребец не би могъл да ми го покаже по-ясно — отговори презрително тя. — Но изобщо не съм очаквала да те срещна тук, толкова далеч от буретата с бира и паниците с месо в Сукмет. Наистина ли ме следваш от лагера Зарало или са те изхвърлили заради някоя пакост?

Конан сви мощните си бицепси.

— В Зарало нямаше достатъчно негодници, които да ме изхвърлят от лагера — усмихна се той. — Разбира се, че те последвах. И ти извади голям късмет, момиче! Когато закла онзи стигийски офицер, ти укрепи решителността и защитата на Зарало и за стигийците вече си извън закона.

— Знам — намуси се тя. — Но какво можех да направя? Знаеш как ме провокира.

— Да — съгласи се той. — Ако бях там, също щях да го заколя. Но когато една жена живее във военни лагери, сред мъже, трябва да очаква подобни неща.

Вбесена, Валерия скочи на крака.

— Защо мъжете не ме оставят да живея като мъж?

— Че то е очевидно! — Жадните му очи отново я погълнаха. — Но постъпи мъдро, като избяга. Стигийците жива щяха да те одерат. Братът на онзи офицер тръгна подире ти. И не се съмнявам, че се е движил по-бързо от теб. Почти те беше настигнал, когато го улових. Конят му беше по-добър от твоя. След още няколко мили щеше да те хване и да ти пререже гърлото.

— Е, и?

Той я изгледа озадачен.

— Какво стана със стигиеца?

— Ти какво предполагаш? — нетърпеливо продължи той. — Убих го, разбира се, и оставих трупа му на лешоядите. Това обаче ме забави и едва не загубих следите ти, докато ти прекосяваше скалистите хребети. Иначе отдавна щях да те настигна.

— И сега мислиш да ме завлечеш обратно в лагера Зарало? — подигра му се тя.

— Не говори глупости — изпъшка той. Хайде, момиче, не бъди толкова сприхава. Аз не съм като стигиеца, когото закла и добре го знаеш.

— Безпаричен негодник!

Той се разсмя.

— Ами как би нарекла себе си? Нямаш достатъчно пари да си купиш дори ново дъно за бричовете. Презрението ти няма да ме измами. Знаеш, че съм командвал големи кораби и повече мъже, отколкото си виждала в живота си. Колкото до безпаричието… кой скитник не е такъв през повечето време? Прахосал съм доста злато из пристанищата. С него мога да напълня цял галеон. И това ти е известно.

— Къде са хубавите кораби и смелите момци, които командваш сега? — засмя се тя.

— Повечето са на дъното на морето — весело й отвърна той. — Зингарийците потопиха последния край бреговете на Шем. Заради това се присъединих към Свободните другари на Зарало. Парите обаче бяха малко, виното — кисело, а и не харесвам черни жени. Само такива идваха в лагера ни край Сукмет — с пръстени на носовете и с изпилени зъби — пфу! А ти защо се присъедини към Зарало? Сукмет е доста далеч от солената вода.

— Червеният Орто искаше да ме направи своя любовница — мрачно отговори тя. — Една нощ скочих от борда и плувах до брега на Кушит, където бяхме пуснали котва. Там един шемски търговец ми каза, че Зарало повел Свободните си другари на юг, за да охраняват дарфарската граница. Нямах по-добро предложение за работа. Присъединих се към източния керван и пристигнах в Сукмет.

— Направо си е лудост да се втурнеш на юг, както ти направи — прецени Конан. — Но пък беше и много умно, тъй като патрулите на Зарало никога няма да се сетят да те търсят в тази посока. Само братът на онзи, когото уби, се беше сетил да те последва насам.

— И сега какво възнамеряваш да правиш? — попита тя.

— Да се обърна на запад. Стигал съм толкова далеч на юг, но никога — на изток. Едно дълго пътуваше на запад ще ме заведе до откритите савани, където черните племена пасат стадата си. Имам приятели сред тях. Ще идем до брега и ще намерим кораб. Писна ми от джунглата.