Энн Маккефри - Белият дракон

— Какъв му е размахът на крилете? — замислено каза Леса. — Джаксъм, помоли го да ги разпери!

Тя можеше и сама да го направи, все пак можеше да разговаря с всички дракони. Джаксъм достойно оцени този жест и предаде желанието й на Рут. Очите на белия дракон заблестяха от вълнение. Той повдигна предните си лапи и широко разтвори криле.

— Удивително е пропорционален за своя ръст! — похвали го Ф’лар и прокара ръка по преливащата в различни отенъци кожа. — Благодаря, Рут! — добави, когато белия дракон обърна крилото си за да го разгледа по-добре. — Струва ми се Джаксъм, че желанието му да лети е толкова голямо, колкото и твоето!

— Така е Предводителю, все пак той е дракон а всички дракони летят! За това имат криле!

Ф’лар му хвърли такъв поглед, че Джаксъм за миг изтръпна и затаи дъх, да не би случайно да е казал нещо, не каквото трябва. Но Леса се засмя и Ф’лар също се усмихна.

На момчето му се стори, че в този момент за Бенденските Ездачи не съществуваше никой друг. — Драконите трябва да летят, нали Леса? — тихо каза той, сякаш си спомни нещо. После вдигна поглед към Стражевите височини, откъдето внимателно ги наблюдаваха драконите — великолепната златна Рамот, бронзовият великан Мнемент и двата кафяви, Кант и Уилт.

— Какво казва Рамот?

Леса се подсмихна:

— Знаеш, какво — каквото винаги я твърдяла — че с Рут всичко ще е наред.

Ф’лар погледна усмихващия се Н’тон, после и Ф’нор. Кафявият ездач кимна с глава.

— Единодушни сме, Джаксъм, — каза Предводителят на Бенден. — Мнемент, въобще не може да разбере, защо са необходими толкова приказки. Така че, момче, качвай се и политай! — И Ф’лар направи крачка напред, сякаш възнамеряваше собственоръчно да го качи на гърба на белия дракон.

В един миг Джаксъм се разкъсваше между усещането че ще се пръсне от гордост — сам Първият Ездач на Перн искаше да му помогне! — и от искрено възмущение — нима Ф’лар си мислеше, че не може да се качи на собствения си дракон, без чужда помощ.

Рут обаче разреши проблема — прибра крилете си и прегъна лявото си коляно.

Джаксъм скочи на лапата му и ловко се прехвърли между последните две издатини на шийния гребен. При възрастните дракони тези издатини достигаха достатъчна големина, за да може човек да се задържи при нормален полет, но Литол настоя Джаксъм да използва предпазни ремъци. Докато ги затягаше около кръста си, момчето поглеждаше скришом към тълпата, очаквайки да види насмешка, но по лицата на хората нямаше и следа от учудване или презрение.

Най-накрая всичко беше готово, но Джаксъм отново почуства свиването в стомаха си от вълнението: А ако все пак Рут не може… Той успя да забележи уверената усмивка на Н’тон и това как Майстор Робинтън и Менолли приветствено вдигнаха ръце. После Ф’лар вдигна свития си юмрук — традиционният сигнал за излитане. Джаксъм вдиша с пълни гърди и изкомандва: — Да го направим, Рут! Да излитаме!

Под него като вълна се раздвижиха твърдите мускули. — Рут приседна на задни лапи. Ето, гърбът му се напрегна. Широките криле се вдигнаха за първия, толкова важен мах.

Рут се приведе още по ниско… и отскочи нагоре, оттласквайки се със задните си лапи от земята толкова силно, че главата на Джаксъм рязко се отметна назад. Момчето инстинктивно сграбчи ремъците, докато мощните махове на крилата издигаха малкия дракон все по-нагоре, покрай прозорците, откъдето с изумление надничаха обитателите на холда — и това ставаше толкова бързо, че всичко се сля в едно размазано петно.

Грамадните дракони на стражевите височини също разпериха криле, и затръбиха с всичка сила. Огнените гущери се виеха наоколо, и звънките им сребристи гласове се раздаваха от всички посоки.

Джаксъм можеше само да се надява че те няма да изплашат Рут или да се сблъскат с него при полета.

„Радват се да ни видят заедно в полет, — каза Рут. — А Рамот и Мнемент са щастливи, че ти най-накрая се оказа върху гърба ми. И аз също съм доволен. А ти? Сега олекна ли ти?“

От този въпрос зададен с почти жален тон, сякаш буца заседна в гърлото на Джаксъм. Той се опита да отговори, но вятърът, който биеше в лицето му, отнесе думите.

— Разбира се, че съм щастлив! Винаги ми е добре, когато съм с теб! — извика той, и гласът му изведнъж се изгуби. — Колко съм си мечтал за този полет! Сега всички ще видят, че ти си съвсем истински дракон!…

„Защо викаш?“

— Защото съм щастлив!…

„Но тук само аз мога да те чуя! А аз винаги те чувам добре“.