Ян Ирвин - Тетрарх

Някъде след полунощ спряха да се подкрепят, след което ръцете на Тиан бяха развързани и ѝ бе позволено да посети една от баните, за да се облекчи. Когато Ниш понечи да тръгне след нея, тя каза остро:

— Явно все още си падаш перверзник, Ниш?

Механикът почервеня.

— Върви с предателката — обърна се той към Юлия. — И не откъсвай очи от нея.

Дребната жена покорно последва Тиан, но престана да ѝ обръща внимание в мига, в който прекоси прага. Тогава тя започна да обикаля из помещението и съвсем внимателно да докосва всичко с крайчетата на пръстите си. Тя задейства кран, при което от устройство, напомнящо обърната фуния, бликна вода. Юлия отскочи назад и започна да се свива, но се успокои почти веднага и се изправи с грациозността на балерина, за да се приближи предпазливо до струята и очаровано да протегне пръсти към нея.

Заобикаляйки широк умивалник, Тиан забеляза врата. Можеше ли да бъде толкова лесно? Юлия продължаваше да не ѝ обръща внимание. Занаятчията бавно открехна и се промъкна отвъд.

Озова се в свързани жилищни помещения, каквито многократно бе виждала в Тиртракс. От спалнята можеше директно да се излезе в извит коридор, който предлагаше три пътя. Право пред нея се издигаше стълбище, изцяло изработено от стъкло. Екстравагантните му извивки напомняха заврънтулките, които биха красили подписа на една кралица. Материалът му щеше да я направи лесно видима по време на цялото изкачване. Но пък то отвеждаше нагоре, а Тиан имаше усещането, че това е правилната посока за бягство.

Гневният вик на Ниш я достигна при първата извивка на стълбището. Тиан се стрелна нагоре.

— Ето я! — Механикът се втурна подире ѝ, прескачащ по три стъпала. Стълбата се заклати.

Тиан не спираше да тича нагоре. На нивото, на което свършваше стъкленото стълбище, я изчакваше друго, изработено от обсидиан, а след него последва изкачване по трето — изчистена спирала, съвсем малко по-широка от бедрата ѝ, и достатъчно стръмна, за да породи отвратително усещане в стомаха ѝ.

Над нея се появи светлина. Дневна светлина — а това означаваше изход. Занаятчията преодоля последните стъпала, оттласквайки се от перилата. Полусферичната пещера, в която се озова, бе оформена директно в скалната плът на Тиртракс, без облицовки. Отвъд стената, пет дължини висока, изработена изцяло от стъкло, започваше платформа, върху която бе положен каменен трон с висока облегалка. Зад него се простираше безкрайност от заснежени върхове и лед. Слънцето изгряваше.

Тиан изтича до стъклото. То изглеждаше напълно цялостно, без някакви видими белези от врата. Младата жена допря ръце, но ги отдръпна веднага, защото стъклото бе ледено. Тъй като помещението нямаше друг изход, тя облегна гръб на прозрачната стена и зачака. Когато изникна, механикът бе почервенял, а стъпките му бяха несигурни като нейните.

— Да не си помръднала! — Ниш замахна с въжето към нея. Нишките я удариха по бузата. Тиан проплака от болка. Механикът я дръпна към себе си и бързо омота ръцете ѝ.

— От този момент — процеди той, — колкото и да ми се молиш, няма да те развържа, докато не се озовем във фабриката.

Юлия също се появи на стълбището и влезе с прокрадващите си стъпки. След като бавно обиколи помещението, тя обърна глава към стъклото.

Когато ръцете на Тиан бяха привързани стегнато, Ниш хвана оставащото въже.

— Слизай! — с гарванова дрезгавост нареди той.

Съкрушена от повторното си залавяне, Тиан се подчини. Бе отпуснала крак на първото стъпало и обмисляше възможността да скочи и понесе и механика към смъртта, когато откъм стъклената стена се разнесе тихо жужене и тя започна да потъва в камъка.

Ниш рязко се обърна.

— Какво става, Юлия?

— Виждам Изкуството — тихо отвърна дребната жена.

Сега можеше да се види, че столът не е бил празен. От него се надигна фигура, която в движение сне качулката на плаща си. Лъчите на слънцето заиграха по сиво-червените коси. Непознатата беше жена с необичайно дълги пръсти, почти двойно надвишаващи дланта ѝ. Аахима! По гърба на Тиан плъзнаха тръпки.

Жената пристъпи отвъд спусналата се стъклена бариера. Тя бе по-висока от Тиан, може би колкото сантенарски мъж. Върху бледото ѝ лице личаха бръчки, но и те не бяха в състояние да отнемат от суровата ѝ красота. Големите сиви очи съдържаха и капчици зелено. Огненочервените вежди също бяха примесени със сивота. Малките ѝ уши бяха съвършено кръгли.

— Какво правите тук? — попита тя на общия език. Гласът ѝ бе мек, нисък и без следа от акцент.