Ян Ирвин - Скрутатор

С разклащане Флангърс се отправи нагоре, спря, отново се отдалечи. Стичащата се по крака му кръв започна да капе от ботуша. Скоро той премина отвъд границите на светлината. Тогава Иризис насочи фенера надолу, опитвайки се да различи създанието. Може би не лиринксът напредваше към нея. В недрата на света се криеха още по-зловещи създания, поели по неприятните си дела. Всякакви чудовища бяха достигнали Сантенар във времето, когато Пътят между световете бе стоял отворен, а също и в други моменти от митичното минало. Не всички от тях споделяха войнолюбието на лиринксите. Но ако бъдеха раздразнени, ако се почувстваха нападнати…

— Престани! — смъмри се сама Иризис. — Не влошавай нещата излишно. Това е само лиринксът.

Само лиринксът! Дори и ранено и неспособно да използва Тайното изкуство, създанието представляваше повече от достатъчна заплаха. Тя отново плъзна поглед по неравната скала, само че бе невъзможно да открие тъмнокожо същество в мрака. Лампата ѝ започна да потрепва, разхвърляйки заплашителни сенки. Иризис я разклати леко и по звука прецени, че маслото е на привършване.

Ново простъргване, много по-отчетливо, последвано от гърлено ръмжене. Посоката бе трудна за определяне, но несъмнено източникът не се намираше далече.

— Къде си? — изпищя тя. — Покажи се!

Ехото имаше остър тон, който я ужаси. Тя започваше да губи самообладание. Успокой се. И друг път си изпадала в опасни ситуации, но си се измъквала от тях. И сега ще успееш.

Това не помогна. Иризис получаваше възможност да се прояви, когато трябваше да реагира моментално, без да мисли. Чакането не бе най-силната ѝ страна, защото ѝ оставяше време да размишлява над слабостите си.

Тогава направи нещо. Поеми инициативата. Недей да стоиш и да хленчиш.

Тя изтегли оръжието си и го размаха. Разсичащото въздуха свистене я поуспокои. Жалко само, че бе тренирала толкова малко с меч. Бе посветила по-голямата част от тренировките във фабриката на стрелба с арбалет. Но в настоящата ситуация подобно оръжие би се оказало безполезно, защото Иризис не можеше да види целта си. А лиринксът не бе възпрепятстван по подобен начин. Дори и сред пълен мрак обонянието му щеше да му позволи да нанесе точен удар.

— Как върви, Мирум?

— Почти съм готов. Казах ти, че е тежичък.

Тя понечи да го подкани да побърза, но прехапа език. Мирум правеше всичко по силите си, освен това беше и ранен. Иризис започна да се разхожда върху платформата. Последната имаше приблизителната форма на мозък, от който стърчаха шипове. Тези особености значително затрудняваха маневреността. Жената понечи да разсече отломките с меча си, но осъзна, че те биха пречили и на лиринкса. А може би бронята му щеше да го защити от тях?

От известно време припърхването не се бе разнасяло, което бе още по-притеснително. Защо се бавеше създанието?

Без Изкуството лиринксът сигурно бе паднал отдавна. Може би тя бе чула предсмъртния му полет. Иризис повдигна фенера, за да погледне надолу, ала в този момент той угасна. Повторното запалване се оказа неуспешно. Маслото беше свършило.

Тя мрачно хвърли фенера надолу. Полетът му продължи няколко мига, след което се разнесе острият звън на строшено стъкло — сблъсък в стената или някакъв стърчащ ръб. След още няколко мига парчетата достигнаха и дъното.

— Добре ли си, Иризис? — отекна гласът на Мирум.

— Изхвърлих фенера. Къде е въжето?

— Спускам го.

Мракът не бе непрогледен. Ако погледнеше право нагоре, Иризис можеше да различи слабо сияние. Изглежда Мирум бе запалил нов фенер.

Тя опипом се приближи до самия ръб и надникна. Под нея изникна бледа светлина, а после изчезна. Приличаше на отражението на взряло се око.

Иризис отмести поглед за момент, отново погледна. Мътният блясък изникна пак. Жената протегна ръце, дирейки въжето. Чуваше как то се плъзга по скалата.

Разнесе се пукот на втвърден асфалт. Иризис би разпознала този звук навсякъде. Ново пропукване. Лиринксът не беше мъртъв и се отправяше към нея.

Тя отново потърси въжето, но не намери нищо. Русата жена се издигна на пръсти и размаха въоръжената си ръка. Върхът на меча ѝ докосна нещо. С другата ръка тя хвана края на въжето и го дръпна към себе си.

Под нея се надигна огромна сянка, разперила едното си крило. Пропукаха още шипове. Иризис се извъртя. Под тежките стъпки на създанието скалната площадка трепереше. Лиринксът не бързаше, защото можеше да я вижда ясно.