Ян Ирвин - Скрутатор

Председателят се отпусна в стола си. Останалите скрутатори го наобиколиха.

— Чакахме дълго, но днешният ден ще ни възнагради за търпението. Всички те ще се намират в ръцете ни още преди да е изтекъл настоящият час.

— Ще разполагаме и с летящия конструкт. — Фушт започна да потрива ръце. — Това определено ще измени нещата, Гор.

Председателят го погледна внимателно.

— Определено, скрутаторе. Определено.

Експлодиращ камък и кипящ метал изтръгнаха Иризис от съня. Тя скочи от леглото, първоначално решила, че отново се намира в завода и лиринксите нападат.

— Ниш? — извика тя. — Ниш, къде си?

Него го нямаше и кошмарът се бе завърнал, но този път Иризис знаеше, че това се случва в действителност. Този трясък идваше от тарана, който ломеше вратите. Тези писъци бяха предсмъртните викове на работници, които в глупостта си бяха изтичали да видят какво става. Това беше. Дългоочакваната гибел най-сетне настъпваше.

Тя трескаво се облече, пристегна ботушите си, грабна меча и надникна през вратата, очаквайки да види купища лиринкси. По коридора напредваха войници, които методично проверяваха всяка врата. За частица от мига Иризис се отпусна, преди във все още замаяното ѝ съзнание да изникне мисълта, че тези войници носят червено-черната униформа, запазена за личните телохранители на скрутаторите от Съвета — най-елитните бойци в цялата човешка армия. Лиринксите биха били за предпочитане пред тях. Ето че Гор ги беше намерил. В коридора имаше поне стотина войници, а по долитащата отвсякъде суматоха личеше, че из цялата крепост има още много от тях. Несъмнено присъстваха и гадатели.

Срещу тях Игур разполагаше с общо дванадесет стражници. Иризис бе готова да се обзаложи, че повечето от тях, разквартирувани в казармата на двора, вече са мъртви. Битката вече бе изгубена. Единствената надежда оставаше опитът за оттегляне към лабиринта от тунели, който разкъсваше земята под Физ Горго. Уви, макар че Иризис знаеше как да стигне до тези проходи, тя нито веднъж не бе слизала там. А подобна атака не бе най-подходящото време за дирене на изхода от лабиринт.

Тя се стрелна през вратата и се затича към задната част на крепостта. При първия ъгъл тя спря. Стаята на Флид се намираше съвсем наблизо, отляво, а тази на Ниш се намираше надолу по коридора, от дясната страна. Иризис нямаше време да събуди и двамата. След миг колебание тя пое наляво. Ниш спеше леко и вероятно вече се бе събудил. Ако не, щяха да го заловят след секунди. А скрутаторът се разбуждаше бавно, така че не ѝ оставяше избор. Съжалявам, мили.

Високата жена се втурна в тъмното и започна да блъска по вратата на Ксервиш. Не последва отговор, затова тя я изрита. Голият Флид седеше на ръба на леглото си.

— Какво става? — все още в просъница попита той.

Иризис го издърпа за крака.

— Скрутаторите са ни открили. Крепостта гъмжи от войници.

Ксервиш Флид не помръдна.

— Тогава с нас е свършено. Бягай към лабиринта. Скрий се. Те търсят мен.

Тя струпа ботушите му, нож и дрехите.

— Няма да изоставя приятелите си. Обличайте се. А и войниците търсят всички ни. Няма да си идат, докато не преровят цялото място. Няма смисъл да се крием, освен ако не знаете пътя към изхода.

— Предполагам, че ще го открия. — Скрутаторът бързо нахлузи ботушите, пристегна колан на голо, подпъхна ножа под него и метна торбата си на рамо.

Иризис стоеше край вратата и непрекъснато извръщаше глава към тъмния коридор. Войниците още не се виждаха. Може би още оставаше време да изтича до стаята на Ниш. Не, звуците долитаха откъм неговата посока. Сигурно вече го бяха заловили.

— Поне си вържете препаска — остро каза тя. — За приличие.

Флид грабна чаршаф и го пристегна около себе си.

— В такъв момент приличието е последното нещо, за което мисля.

— Аз мислех за своето собствено приличие — уточни тя.

Скрутаторът се усмихна.

— Да. Да вървим.

По коридора долиташе далечна светлина на фенери. Войници приближаваха и от лявата страна, и от дясната. Отвъд разклонението на коридора Иризис различи сблъсъци. Фин-Мах рухна под тежестта на трима бойци, които бързо я вързаха и ѝ запушиха устата. Един-единствен войник бе достатъчен да обездвижи дребната Инуи, която апатично очакваше съдбата си.

Гръмък рев разтърси коридора, последван от блясък и гръмотевица. От тавана се посипа мазилка. Това беше Игур, полугол и сражаващ се ожесточено. Мистик в червена роба се строполи на земята, пищейки, прилепил длани над ушите си. Друг полетя встрани, стоварвайки се в стената. Домакинът изрева отново и замахна с ръка към нападателите си, сякаш целящ да ги покоси с невидимо острие. Черна светлина полетя във въздуха, за да повали група войници. Замах в другата посока повали още трима врагове.