Сьюзан Деннард - Ветровещ

Мигом магията му се раздвижи. Влажни пещери и побелели от стискане кокалчета. Ръждясали катинари и вечен глад.

От избелялото дърво на бараката се отлепи неясна фигура. В един миг се виждаха единствено засенчените дъски. В следващия до тях стоеше върлинест мъж с изпити номатски черти.

Самото присъствие на духовника възбуждаше силата на Едуан с някакво първично чувство, че нещо не е на мястото си. Все едно наблюдаваше стоножка, която пълзи през стаята. Желанието да стъпче Корлант неизбежно се намотаваше в мускулите му при всяка тяхна среща.

Корлант махна лениво на водача на Едуан и му нареди:

— Върни се на поста си.

Южнякът се поклони.

— Блажени са чистите.

Корлант почака, докато мъжът излезе от двора, после плъзна поглед като змия към Едуан. Двамата дълго се взираха един в друг, а веждите на духовника се повдигаха все По-нависоко. Дълбоки черти прорязаха бледото му чело.

— Някой казвал ли ти е — попита накрая, — че с всеки изминал ден заприличваш все повече на майка си?

Едуан разбра, че го предизвикват, и все пак мъжът беше приятел на баща му. Бяха отраснали в едно и също племе и сега жадуваха да си отмъстят на трите империи. Тъй че колкото и да му се щеше да смаже Корлант и дори от време на време да си представяше, че го прави, това беше мечта, която никога нямаше да задоволи.

Щом стана ясно, че Едуан няма намерение да му отговори, Корлант премина направо на въпроса:

— Къде са парите, момче?

— Ще ги донеса.

— О? Значи не са тук?

Ноздрите на духовника се разшириха, но не толкова от гняв, колкото от глад. Беше надушил, че нещо не е наред, както пиявицата надушва кръв върху водата.

— Обещахте ми сребърни талери.

— И ще си ги получиш. Само че не днеска.

Корлант завъртя веригата из ръцете си, усмивка изви устните му.

— Изгубил си парите, нали, момче? Откраднаха ли ти ги?

Едуан замълча. Истината беше, че когато се върна до дървото, където беше скрил спечелените от принц Леополд фон Картора пари, беше открил празно ковчеже и шепа монети.

Около кутията витаеше позната миризма на кръв. На чиста езерна вода и мразовити зими. Беше същият човек, който беше влязъл в заговор с принца срещу него, и затова той тозчас пое по следата.

Но след като седмица вървя по нея на запад, миризмата изчезна напълно и на Едуан не му остана друг избор, освен да се откаже и да пристигне тук с празни ръце. Със или без пари, той трябваше да се срещне с Корлант, за да получи новите му заповеди.

— Баща ти знае ли? — притисна го Корлант. — Аз с радост ще му съобщя при следващата ни среща.

Едуан се загледа многозначително наблизо и тогава отговори:

— Кралят не знае.

Смях като лай от духовника. Мъжът пусна веригата с глухо дрънчене на гърдите си.

— Това е неочаквано, нали?

Завъртя се и се насочи към скупчените в задната част на поселището бараки. Останал без избор, Едуан го последва.

Кокошките се разбягаха от пътя на Корлант, точно като мъжете в кафявите плащове. Мъже, забеляза Едуан, пуристите винаги бяха мъже. Той внимаваше да върви на крачка зад духовника. Не защото мислеше, че онзи заслужава да върви отпред, а защото му доставяше удоволствие да гледа как мъжът непрестанно извива врат, за да говори.

— Намираме се на интересен кръстопът — рече той през рамо. — Аз искам от теб да свършиш една работа, а ти трябва да скриеш нещо.

— Не разбирам за какво говориш.

Корлант го стрелна с очи.

— Ти явно се мислиш за по-могъщ, отколкото си, момче.

Спря пред една отворена врата. Зад нея няколко стъпала се спускаха в мъглявата мрачина под земята.

— Ти си син на Рагнор, но аз познавам краля много преди теб. Стане ли дума на кого е предан…

— На нито един от нас — прекъсна го Едуан. — Кралят ще пожертва и двама ни, за да спечели войната.

Корлант въздъхна гневно, докато накрая се съгласи:

— В това отношение си прав, момче. И точно затова трябва да си помагаме. Трябва да открия един човек. Хората ми удариха на камък, но може би твоите… умения ще се окажат по-полезни.

Любопитството на Едуан се събуди, защото, щом този мръсник Корлант искаше да открие даден човек, то той едва ли беше някой случаен и навярно с нещо го грозеше.

Но с усилие Едуан най-напред попита:

— Какви са заповедите на баща ми?

— Да изпълниш волята ми — усмихна се Корлант.

А Едуан за пореден път си представи как го стъпква като стоножка.

— От теб, момче, искам да издириш една номатска нишковеща. За последно чух, че била в град на име Лейна, на нубревненския бряг.