Сьюзан Деннард - Ветровещ

Вивия вече знаеше отговора. Знаеше го, защото отдавна беше решила да бъде Нихар до мозъка на костите си. Никога нямаше да стане като майка си. Никога нямаше да остави умопомрачението и лудостта да я обсебят. Тя ще бъде владетелят, който Върховният съвет очакваше.

Трябваше само да си играе ролята. Да продължава напред. Всеки път малко по-надалеч и без да се обръща назад. Без съжаление. Защото дори Върховният съвет да й връчи най-накрая титлата, която й се падаше по право, те винаги можеха да й я отнемат — точно както бяха сторили с майка й в последните й дни преди тринайсет години.

Вивия стигна края на масата с похабения лак и олющените ъгли. Дебели пергаментови карти покриваха надупчената от времето повърхност. Нубревна, Сирмайските планини, Стоостровието — цяла Вещерия се разстилаше под носа им.

Точно сега бяха разгънали картата на града и дебели камъни затискаха извитите й краища. Проклети да са! Негодяите бяха почнали срещата без нея.

От войната до унищожаването на боклуците — нищо не ставаше без участието на Върховния съвет. Но окончателните решения бяха на краля регент.

А откакто Серафин не ставаше от леглото, последна дума имаше Вивия.

— Принцесо — изрече напевно Серит Линдей и се надвеси над масата.

Той беше едва с няколко месеца по-възрастен от двайсет и трите години на Вивия, но се обличаше в старомодни мантии. От онези, които бяха предпочитани от марстошките учени и старите моми, и като всички Линдеевци носеше вещерския си знак за тревовещерство на опакото на ръката си — а тя в момента почукваше нетърпеливо по масата.

— Тъкмо обсъждахме плановете ви да поправите язовирната стена и смятаме, че е най-добре да се изчака. Поне докато мине погребението. Бентът издържа пет-шест години — още две-три няма да му навредят.

Превзет глупак. Гневът на Вивия припламна, но тя запази отегчения израз на лицето си.

Чак не й се вярваше, че бяха отраснали заедно. Серит, с когото си бе играла като дете, сега беше визер Линдей и за по-малко от година, откакто смени в съвета споминалия му се баща, се бе превърнал в най-злия от тринайсетте благородници, изправени пред Вивия.

Благородници. Всичките до един все мъже. А трябваше да бъде другояче. Родовете Линдей, Квинтей, Сотар и Илтар всички имаха жени наследнички… които не искаха да се разделят с удобството в земите си. О, не може ли вместо нас да дойдат братята/съпрузите/синовете ни?

Не. Ето това щеше да им каже Вивия, веднъж да станеше кралица. На тази маса щяха да стоят само наследници с визерска кръв . Но дотогава принцесата трябваше да живее със завещаното от прадядо й.

— И тъй, Ваше Височество — продължи Линдей и се усмихна спокойно на масата, — направих изчисленията, както беше пожелано, и цифрите са съвсем ясни. Ловац не може да изхрани повече хора.

— Не си спомням да съм ви искала изчисления.

— Защото не сте — усмивката на Линдей се разшири до нещо крокодилско. — Съветът ги поиска.

— Ваше Височество — обади се друг глас.

Толкова креслив звук можеше да издаде само визер Илтар. Вивия обърна погледа си към пълничкия мъж.

— Колкото повече народ приижда в града, толкова повече визерите трябва да намаляват дажбите си, а това е невъзможно! Семействата и прислугата на всички ни пристигат за погребението на принца и при сегашното снабдяване аз не мога да изхраня собственото си обично семейство!

Вивия въздъхна.

— Пристига още храна, Илтар.

— Така казахте и миналата седмица! — изписука мъжът. — А ето че погребението е след шест дни! Как ще изхраним града?

— Освен това — отвори уста визер Куихар — колкото повече хора пускаме да влязат, толкова по-вероятно е сред нас да се промъкнат врагове. Докато не научим кой уби принца, трябва да затворим Пазачите и да държим новодошлите вън от града.

Това му спечели хор от одобрения край масата. Само един човек остана смълчан — широкогръдият и чернокож визер Сота, единственият мъж в цялата зала, който мислеше с главата си.

Той хвърли съчувствен поглед на Вивия, а тя… е, това й се хареса повече, отколкото беше склонна да си признае. Двамата с дъщеря му Стейша, която служеше като неин първи помощник-капитан, си приличаха много. Ако тя беше тук сега и ако това бяха корабът и екипажът на Вивия, Стикс тозчас щеше да даде на тези слабоволеви визери да се разберат. Безмилостно. Тя имаше нрава, който нубревненските мъже най-много ценяха.

Но днес, като добър първи помощник, Стикс инспектираше градските наблюдателни кули, а Вивия седеше затворена тук и гледаше как мазният Серит Линдей ръкомаха, за да укроти визерите.